Джексън Дрозд се поизчерви, а после се засмя.
— Но, господин Джъдсън — казва той, — вие се заблуждавате. Аз вече няколко пъти посещавам госпожица Лийрайт, но не за това, което вие си мислите. Моята цел е чисто гастрономическа.
Аз веднага се хванах за револвера.
— Всеки който — викам му, — който се осмели по непочтен…
— Почакайте да ви обясня — казва Дрозд. — За какво ми е на мен жена? Ако видите само ранчото ми! Аз сам си готвя и сам се кърпя. Яденето — това е единственото удоволствие, което извличам от овцевъдството. Господин Джъдсън, опитвали ли сте някога палачинките, които госпожица Лийрайт прави?
— Аз ли? Не — казвам. — Не съм и подозирал, че тя се занимава с кулинарни манипулации.
— Това не са палачинки, а златни слънца — казва той, — зачервени на божествения огън на Епикур. Готов съм да дам две години от живота си, за да имам рецептата за тези палачинки. Затова се навъртам около госпожица Лийрайт — казва Джексън Дрозд, — но тя не ми я дава. Това е стара рецепта, известна в рода им от седемдесет години. Предават я от поколение на поколение, но на външни хора не я казват. Ако успея да измъкна рецептата, че да си правя такива палачинки на ранчото, ще бъда най-щастливият човек — казва Дрозд.
— Сигурен ли сте — питам го, — че не се стремите към ръката, която забърква тези палачинки?
— Абсолютно — казва Джексън. — Госпожица Лийрайт е страшно очарователно момиче, но мога да ви уверя, че моите намерения не отиват по-далеч от гастро… — Тук той видя, че ръката ми се плъзна към кобура и промени израза — … от желанието да получа препис от тази рецепта — довърши той.
— Вие не сте толкова лошо човече — мъча се да бъда по-учтив аз. — Бях решил да направя овцете ви сираци, но този път ще ви оставя да отлетите. Само помнете: дръжте здраво за палачинките, обаче гледайте да не сбъркате сладкото с чувствата, че иначе на ранчото ви ще има пеене, а вие няма да го чувате.
— За да се убедите, че ви говоря истината — казва овцевъдът, — ще ви помоля да ми помогнете. Вие сте по-близък приятел с госпожица Лийрайт и може би тя ще направи за вас това, което отказва на мен. Ако ми вземете тази рецепта, давам ви дума, че вече няма да стъпя у тях.
— Виж, това е честно — казвам аз и стискам ръката на Джексън Дрозд. — Ще я взема, стига да мога, и с удоволствие ще ви услужа.
Той свърна към обраслата с кактуси равнина по посока на Мърляво муле, а пък аз взех курс на северозапад към ранчото на стария Бил Туми.
Само след пет дни пак ми се случи път към Пимиента. Аз и госпожица Уилела прекарахме много приятна вечер у чичо Емсли. Тя изпя няколко парчета и доста изтормози пианото с цитати от опери. Аз имитирах гърмяща змия, обясних й новия начин за дране на крави, измислен от Снейки Макфий, и й разказах за едно мое пътуване до Сейнт Луис. Нашето взаимно разположение растеше все повече и повече. По едно време ми идва на ум, че ако мога да накарам Джексън Дрозд да прелети другаде, работата ми е опечена. И тогава се сетих за обещанието и реших да измъкна рецептата от госпожица Уилела и да му я дам. И след това, мисля си, ако още веднъж пипна тук дроздчето от Мърляво муле, ще му извия шията.
Към десет часа пускам една ласкателна усмивка и казвам на госпожица Уилела:
— Знаете ли, ако има нещо, което да обичам повече от гледката на червен бик сред зелена поляна, това е вкусът на хубава, топла палачинка със захарна меласа.
Госпожица Уилела подскочи леко на столчето си пред пианото и ме погледна особено.
— Да — казва, — това наистина е вкусно нещо. Та как се наричаше улицата в Сейнт Луис, гдето сте си загубили шапката?
— Улица Палачинка — казвам аз и й смигам, за да й покажа, че знам нещичко за фамилната рецепта и че не може така лесно да ме отклони от темата. — Хайде, госпожице Уилела — казвам аз, — нека чуем как ги правите. В главата ми все палачинки се въртят — като колела на каруца. Е, започвайте… две чаши брашно, осем дузини яйца и така нататък. Какво пише в каталога на съставките?
— Извинете за момент, моля — казва госпожица Уилела, поглежда ме с крайчеца на окото и се смъква от стола. Побягва тя към другата стая и веднага оттам излиза чичо Емсли по риза и носи кана вода. Той се обръща да вземе чаша от масата и аз виждам в задния му джоб патлак.
„Бре, бре! — мисля си аз. — Тази фамилия, види се, толкова държи на готварските си рецепти, че е готова с огнестрелно оръжие да ги защищава. А знам семейства, които не биха използвали такова средство дори при родова вражда.“
— Изпий това — казва чичо Емсли и ми подава чашата с вода. — Днеска си яздил повечко, Джъд, и слънцето те е понапекло. Опитай се да мислиш за нещо друго.