— Не знам, Джош. Мислила съм да го задържа, ала е доста страшничко. Затова съм дошла. Не исках да продавам, преди лично да видя как стоят нещата.
— Радвам се, че си решила така. Знаеш ли — той присви очи и се потупа по брадичката, загледан към тъмнеещия хоризонт, — струва ми се, че тук имаме едно старо седло, което мога да наглася идеално за теб. Ще ти кажа обаче нещо — обърна се и отново я погледна намръщено, — няма да яздиш Черния красавец, дори ако трябва с ритници да те държа далеч от него!
— Опитай само да ме спреш! — Тя се смееше от сърце, чувстваше се почти както някога, но Джош не се шегуваше.
— За мен ще е удоволствие. Иска ми се да знам кой е бил глупакът, който ти е позволил да яздиш оня жребец.
— Човекът ме видя как яздя.
— Проклета фукла.
Подобно нещо би казал и Тейт и когато отново вдигна поглед към Джош, очите на Саманта вече не се смееха.
— Джош?
— Да?
— Чувал ли си нещо за Тейт Джордан? — Имаше повече от година и половина, откакто си беше отишъл.
Но Джош само поклати глава.
— Не. Той е каубой. Кой знае накъде го е отвял вятърът. Обаче от него можеше да излезе добър управител, Сам.
И добър съпруг. Ала Сам не издаде чувствата, които вълнуваха сърцето й.
— Как е новият?
— Бива го. Но напуска. Вече са му предложили място в друго ранчо. Казал го е на адвоката вчера сутринта. Не искал да рискува да остане без работа, в случай че решиш да продаваш, тъй че щял да се премести, докато може. Човекът има цял куп деца — уточни Джош, а Сам го погледна замислено.
— А ти, Джош? Ти оставаш ли?
— Ама разбира се! Живял съм тук твърде дълго, за да вървя, където и да било. Ще трябва да ме продадеш заедно с ранчото.
— Ако не го продам, как би ти харесало да станеш управител?
— Шегуваш ли се, Сам? — Очите му светнаха заинтригувано. — Много би ми харесало, дума да не става. А жена ми така ще се надуе, че ще ни побърка всичките. Но ще го преживея. — И двамата се засмяха, Джош протегна грубата си ръка и Саманта я стисна.
— Сам? — Чарли надникна през мрежата за комари на входната врата, беше я чул да разговаря и бе дошъл да види кой е.
Тя бързо направи маневра със стола си, запозна ги и мъжете се заприказваха за ранчото. Разговорът се водеше над главата на Сам и увлечен в него, Джош я забрави за няколко минути. Накрая отново се обърна към нея:
— Колко време ще останеш, Сам?
— Само до неделя. Трябва да се връщаме. С Чарли работим заедно в Ню Йорк. Той е художник.
— Нищо подобно, аз съм гений. — Всички се засмяха.
— Можете ли да яздите? — Чарли поклати глава и Джош се усмихна широко. — Ще ви научим. Сам каза, че сте довели децата си.
— Три от тях. Синовете.
— Колко имате общо? — вдигна вежди Джош.
— Четири. Оставихме вкъщи бебето, момиченце.
— Ха — изкикоти се Джош, — това не е нищо. Моите са шест.
— Опазил Господ! — Чарли обърна очи, сякаш всеки момент щеше да припадне, и тримата избухнаха в смях.
Джош влезе вътре да се запознае с Мели и момчетата, а после всички отидоха в конюшнята да видят конете. Децата така се развълнуваха, че запищяха и заподскачаха по нахвърляната на земята слама. Веднага бяха запланувани уроците по езда на следващия ден, а след това Сам се отби да се порадва на Черния красавец, както винаги спокоен и прекрасен в своята преграда.
— Хубав кон, нали, Сам? — Дори Джош го гледаше с гордост. Сетне очите му се спряха върху нея, сякаш току-що си бе спомнил нещо. — Сега той е твой, Сам.
— Не. — Тя бавно поклати глава. — Той винаги ще бъде на Каро. Но аз ще го яздя. — Този път Джош не отвърна на усмивката й.
— Дума да не става.
— Можем да спорим за това и утре сутринта.
Джош не изглеждаше убеден, ала всички тръгнаха към къщата и той се раздели с тях на терасата с последен нежен поглед към Саманта. Едва сега тя почувства, че отново си е у дома. Макар и другите да си бяха отишли, все още имаше Джош. И прекрасното ранчо, което Каролайн й бе завещала, и спомените за красивия роман на старата й приятелка с Бил, и своите собствени спомени за Тейт, за хижата край езерото — тези неща никога нямаше да се изтрият от паметта й. Особено ако останеше тук.
32
— Сега, сега, Сам… вдигаме те…
Двама каубои бяха направили с ръце столче и тя се бе прехвърлила на него, а други двама държаха здраво коня. Не беше Черния красавец, дори не беше Навахо, а някаква нова кобила на име Хубаво момиче. Но този път името не подразни Саманта. Тя бе изненадана от своята несигурност, въпреки единодушните уверения, че конят е един от най-кротките. Мъжете бързо я вдигнаха, Джош я овърза с ремъци и ето че вече седеше на седлото и ги гледаше с изумление отгоре. Беше щастлива.