— За Бога, направихме го! Гледайте, яздя! — Приличаше на екзалтирано дете.
— Не яздиш — с видимо задоволство й се усмихна Джош, — само седиш на коня. Раздвижи го малко, Сам, и виж как ще се почувстваш. Тя го погледна и прошепна:
— Няма да ми повярваш, но ме е страх. — Изплашеното й изражение се смени с неспокойна усмивка, ала тя не помръдна. Джош внимателно хвана коня за оглавника и го поведе.
— Няма страшно, Сам. Хайде, ще те разходя из заграждението.
— Джош, чувствам се като малко дете.
Той я погледна през рамо с нежност.
— Ами така е. Преди да започнеш да тичаш, трябва да се научиш да ходиш. — Но след малко пусна оглавника, конят премина в лек тръс и на лицето на Саманта изведнъж се появи широка усмивка.
— Хей, момчета, аз яздя! — развика се тя. — Препускам… вижте! — Бе така развълнувана, че почти не можеше да го понесе. За пръв път от повече от година не се движеше с инвалидния стол, а отново тичаше, макар и не на собствените си крака. Възторженото чувство от ездата, от вятъра, който развяваше косите й, бе най-хубавото от всичко, изживяно през последните години. На Джош му трябваше цял час, за да я убеди, че вече й е достатъчно. Когато я свалиха от коня, тя направо преливаше от щастие, очите й блестяха и кичури златиста коса се виеха около нежното й лице.
— Наистина изглеждаше добре на онзи кон, Сам — каза старият й приятел, докато каубоите я слагаха в инвалидния стол.
Тя се засмя смутено.
— Знаеш ли, в началото бях уплашена до смърт.
— Разбираемо е. Трябва да си луда, за да не те е страх след онова, което ти се е случило. — После я погледна сериозно. — Как беше?
— Толкова хубаво, Джош! — Затвори очи, щастливо усмихната. — Все едно, че отново бях нормален човек. — Усмивката й помръкна и тя се взря в мъдрите му стари очи. — Беше толкова отдавна.
— Да. — Той се почеса по брадата. — Но все си мисля, че няма защо да се бавиш повече, Сам. Можеш да се върнеш тук и да се заемеш с ранчото… — Цяла нощ бе размишлявал върху това.
Сам го погледна съсредоточено, наклонила глава на една страна.
— Искаш ли да знаеш какво ми се върти из главата? — Джош кимна. — С Чарли говорихме за това в Ню Йорк. Може и да не съм с всичкия си, ала се питам дали не бих могла да го преобразя в специално ранчо за… — поколеба се за момент, не знаеше как да го каже — за хора като мен. Най-вече за деца, но ще има и възрастни. Ще ги учим да яздят, ще им помагаме да се върнат към нормалния живот. Джош, нямам думи да ти опиша какво изпитвам. Тук, в инвалидния стол, аз съм съвсем друг човек. Качена обаче на коня, съм същата, каквато бях. О, може би не съвсем, но ще стана, когато отново свикна да яздя. Представи си какво ще е да показваме това на хората, да им даваме коне, да ги учим да яздят… — Тя не забелязваше, че в очите на възрастния мъж се бяха появили сълзи, както и в нейните. Джош кимаше замислено и оглеждаше сградите наоколо.
— Ще трябва да направим някои промени, но ще стане…
— Ще ми помогнеш ли?
— Не разбирам много от… от… — на устата му беше да каже сакати, ала се опитваше да бъде тактичен — от такива хора, но пък разбирам от коне. Ако трябва, мога да науча и сляп човек да язди. Научих моите деца още преди да станат на три години.
Саманта знаеше, че е вярно, освен това той беше изключително търпелив и внимателен, в това отношение ни най-малко не отстъпваше на рехабилитаторите, които се бяха грижили за нея в болницата.
— Знаеш ли, Сам, можем да го направим. По дяволите, много ми се иска да опитам.
— И на мен. Но ми е необходимо време да го обмисля. Ще са нужни пари, ще трябва да привлека рехабилитатори, сестри и възпитатели, тъй че хората с готовност да ми поверяват децата си. А всъщност защо ще ми имат доверие? — каза тя по-скоро на самата себе си, отколкото на Джош.
След малко Чарли и Мели ги прекъснаха и засипаха Джош с въпроси за ранчото.
Неделя дойде твърде бързо и сутринта, когато се сбогуваха, всички съжаляваха, че си тръгват. Преди да потеглят за аерогарата, наскърбеният от раздялата Джош хвана ръката на Сам и я стисна, а в погледа му се четяха хиляди въпроси.
— Е, ще задържиш ли ранчото? — Знаеше, че в противен случай може никога повече да не я види. И че не бива да допусне това. Искаше да й помогне да намери самата себе си и да изгради своята школа за деца инвалиди. През изминалите няколко дни бе почувствал колко самотна и наранена е тя.
— Още не знам, Джош — откровено призна Сам. — Трябва да направя някои проучвания и да го обмисля. Обещавам да ти съобщя веднага, щом взема някакво решение.