Ала Сам бързо поклати глава.
— Не, тук ми харесва. Не става дума за агенцията… но… Не знам как да ти го обясня, свързано е с Ню Йорк.
— Сам — той вдигна ръка да я спре. — Предупреждавам те, че ако си дошла да ми кажеш, че се местиш в Атланта при майка си, ще припадна. В такъв случай по-добре веднага се обади на лекаря ми.
Тя се засмя и отново поклати глава.
— Не, уверявам те, че не е това.
— Какво е тогава?
— Скрих нещо от теб, Харви. — Сам погледна виновно своя дългогодишен началник. — Приятелката ми Каролайн ми остави ранчото си.
— Оставила го е на теб? — изненадано възкликна той. — Ще го продадеш ли?
Саманта бавно поклати глава.
— Не мисля. Тъкмо за това става дума.
— Няма да го задържиш, нали, Сам? Какво би правила с него?
— Много неща. — Погледна го и в същия момент разбра какъв ще е отговорът й. — Просто трябва да се захвана с една работа. Може би няма да успея, може да се окаже, че не е по силите ми и да претърпя ужасен провал, но искам да опитам. Имам намерение да го преобразя в място, където деца инвалиди ще се учат да яздят, да бъдат независими, да се движат и по друг начин, освен с инвалидни колички: на кон. Харви я гледаше безмълвно.
— Мислиш, че съм луда, нали?
Той тъжно се усмихна.
— Не, мислех си, че ако ми беше дъщеря, щях да ти пожелая успех и да ти дам всичките пари, които имам, за да го осъществиш. Бих искал да ти кажа, че те смятам за луда, Сам, ала не е така. Все пак това е твърде различно от работата като специалист по рекламите на Медисън авеню. Сигурна ли си, че наистина го желаеш?
— Смешното е, че до момента, когато ти го казах, не бях сигурна. Но сега знам, сигурна съм. — Въздъхна леко и попита: — Какво ще правиш с мястото? Ще го дадеш ли на Чарли?
Харви се позамисли и кимна.
— Предполагам. Той ще се справи добре.
— Убеден ли си, че искаш да се оттеглиш, Харви? — Трябваше обаче да признае, че той изглежда готов за пенсия и че на негово място би постъпила по същия начин.
— Да, Сам, убеден съм, както и ти за своето ранчо. С други думи, искам да се пенсионирам, но е страшничко да се сблъскаш с непознатото. Човек никога не знае дали е взел правилното решение.
— Предполагам, че е така.
— Мислиш ли, че Чарли ще приеме предложението?
— Ще бъде очарован.
— Тогава мястото е негово. Така е редно. Защото, ако искаш да си директор, трябва да си готов да работиш по петнайсет часа на ден, през почивните дни да си вземаш папките вкъщи, да пропускаш отпуските, да се храниш и да спиш с рекламите. Аз просто не искам да живея повече така.
— Нито пък аз. Но Чарли иска.
— Тогава върви да му кажеш, че има нова служба. Или да му го съобщя аз?
— Би ли ми позволил аз да говоря с него? — Това щеше да е последното важно за нея нещо, което щеше да свърши в агенцията.
— Защо не? Ти си най-близката му приятелка. — После погледна Саманта с тъга. — След колко време ни напускаш?
— Какъв срок ти се вижда разумен?
— Ще те оставя сама да решиш.
— На първи януари? — Дотогава имаше пет седмици, приемлив срок за предупреждение.
Очевидно и Харви беше на това мнение.
— Тогава ще напуснем едновременно. Може дори с Маги да те посетим в ранчото. Напредналата ми възраст е достатъчно сериозен недъг, за да бъдем приети между гостите ти.
— Глупости. — Тя заобиколи бюрото с инвалидния стол и отиде да го целуне по бузата. — Никога няма да остарееш толкова, Харви, не и преди да навършиш поне сто и три години.
— Това случайно се пада другата седмица. — Той обви раменете й с ръка и я целуна. — Гордея се с теб, Саманта. Ти си страхотно момиче. — Закашля се смутено, взе да рови книжата на бюрото си, и й махна да тръгва. — Върви сега да кажеш на Чарли, че има нова работа.
Сам излезе от кабинета му без излишни приказки и, широко усмихната, пое по коридора. Спря пред отворената врата на Чарли. В стаята му цареше обичайният хаос и тя налетя на него тъкмо когато се бе заврял под дивана да търси ракетата си за тенис. Имаше уговорен час за игра по обед, но засега бе успял да открие само топките.
— Какво си изгубил пак, мърляч такъв? Не знам как изобщо можеш да намериш нещо в тази бъркотия.
— Да? — Той се показа, но само за миг. — О, ти ли си. Както виждаш, не мога. Да имаш случайно излишна ракета за тенис?
Сам приемаше подобни шеги само от Чарли.
— Да бе. Играя два пъти седмично. И карам кънки. И вземам уроци по ча-ча-ча.
— О, затваряй си устата! Отвратителна си. Какво става с теб? Напълно ли си забравила що е приличие и добър вкус? — Фиксираше я с престорен гняв и Сам се разсмя.
— Като сме на тази тема, нека ти кажа, че не ще е зле да си купиш по малко и от двете. Ще ти трябват.