— Какво да си купя? — не разбра той.
— Вкус.
— Защо? Никога не ми е бил нужен.
— Никога досега не си бил директор на творчески отдел в голяма рекламна агенция.
Чарли я гледаше с недоумение.
— Какво каза? — За момент сърцето му се разтуптя. Не, не беше възможно. Харви предлагаше мястото на Саманта… Освен ако… — Сам?
— Чухте ме, господин директор на творческия отдел — широко му се усмихна тя.
— Сам… Сам! — Чарли скочи на крака. — Той наистина ли… Нима аз…?
— Той наистина се е спрял на теб. Ти си новият директор.
— Ами ти? — Изглеждаше възмутен. Нима я бяха прескочили? В такъв случай нямаше да приеме. И двамата щяха да напуснат. Можеха да започнат самостоятелна работа, можеха…
Тя долавяше в каква посока се движат мислите му и вдигна ръка.
— Спокойно, Чарли. Мястото е твое. Аз заминавам за Калифорния да ръководя ранчо за деца инвалиди. Ако се държиш с мен прилично, ще ти позволя да ми гостуваш през лятото заедно с цялото си семейство и…
Той не я остави да завърши, хвърли се към нея и я стисна в прегръдките си.
— О, Сам, ти се заемаш с това! Кога го реши? — Радваше се за нея не по-малко, отколкото за себе си, направо му идеше да заподскача като дете.
— Не знам — отвърна със смях Саманта, все още в неговите прегръдки. — Като че ли преди малко, в кабинета на Харви… или снощи в самолета… или вчера сутринта, докато говорех с Джош… Не знам кога точно, Чарли, но се реших.
— Кога заминаваш?
— Щом ти поемеш новия си пост. На първи януари.
— Боже мой, Сам, той наистина ли ми го предлага? Директор на творческия отдел? Аз? Та аз съм само на трийсет и седем години?
— Не се тревожи — успокои го тя. — Изглеждаш на петдесет.
— Тъй ли? Благодаря.
Ухилен до ушите, грабна телефона да се обади на жена си.
33
— Ей, как върви подготовката? Кога отваряте? — Чарли се обаждаше всяка седмица да се оплаква от купищата работа на бюрото си и да се осведомява докъде са стигнали нещата в ранчото.
— Откриването е след две седмици, Чарли.
— Какво ще е? Като на банка? Със скара, балони и хартиени шапки?
Сам се усмихна. През последните пет месеца той непрекъснато я бе окуражавал, а това никак не беше малко. За един човешки живот пет месеца не бяха нищо, но при нейния шестнайсет до осемнайсетчасов работен ден те й се струваха като десет години.
Събориха няколко малки сгради, изградиха нови навеси и плувен басейн, преустроиха някои от къщичките, успоредно със стълбите направиха наклонени пътеки, продадоха по-голямата част от добитъка, като оставиха само няколко крави — да ги снабдяват с мляко и да забавляват децата. Трябваше да се наемат рехабилитатори, да се разговаря с медицински сестри, да се установяват връзки с лекари, тъй че пътуванията бяха неизбежни. Сам летя до Денвър, за да говори с лекаря, който най-напред бе оперирал гърба й, после до Финикс, до Лос Анжелис и Сан Франсиско, накрая и до Далас и Хюстън и навсякъде се срещна с най-добрите ортопеди. Бе си взела секретарка, която пътуваше с нея, помагаше й и й придаваше по-делови вид. Целта на Сам бе да обясни на специалистите своята програма, за да й изпращат пациенти. Децата щяха да прекарват в ранчото четири до шест седмици и да се учат отново да се радват на живота: да яздят, да общуват с други деца с подобен недъг, да бъдат независими от родителите си и сами да се грижат за себе си.
На своите презентации Сам показваше снимки на ранчото, каквото е било, и архитектурни скици на бъдещия му вид. Описваше подробно благоприятните условия и плановете за рехабилитация, даваше характеристики на екипа и сведения за себе си. Където и да отидеше, срещаше сърдечен прием и оставяше най-добри впечатления. Лекарите я препоръчваха на свои колеги, повечето от тях я канеха в домовете си, за да я запознаят със съпругите и семействата си. В Хюстън дори получи покана за среща, но отказа любезно и въпреки всичко спечели лекаря за своята кауза. Когато приключи с пътуванията, беше сигурна, че поне четирийсет и седем ортопеди от шест града ще изпращат пациенти в нейното ранчо.
Продължаваше да го нарича „Лорд“, бе задържала и неколцина от старите каубои. Вярна на обещанието си, бе назначила Джош за управител, дори му бе дала бронзова табелка, която да окачи на вратата си, и той беше на седмото небе. Обаче й трябваха още работници, по-различни от досегашните. Двамата с Джош ги подбираха най-внимателно, обръщайки внимание преди всичко на тяхното отношение към децата, към хората с физически недъзи и към конете. Те не биваше да са твърде стари, нетърпеливи, свадливи или склонни да подлагат малчуганите и конете на рискове. Само назначаването им отне почти два месеца. Но сега Сам разполагаше с дванайсет каубои, двама от старите и десетима съвсем нови. Любимецът й бе широкоплещест, красив червенокос и зеленоок „младок“, както му казваше Джош, на име Джеф. Той бе стеснителен и доста затворен, що се отнасяше до личния му живот, но бе готов да говори с часове за онова, в което щяха да превърнат ранчото. От препоръките му се разбираше, че е на двайсет и четири години, че работи от шестнайсетгодишен и че за осем години е бил в пет стопанства на територията на три щата. Когато го попита защо, той отговори, че е пътувал доста с баща си, ала сега вече е самостоятелен. Обади се на последните му двама работодатели и те я посъветваха да направи всичко, за да го задържи, а ако момчето все пак не остане, да го изпрати обратно при тях. И тъй, Джеф Пикет стана заместник-управител и Джош бе доволен от новия си екип.