— Е, Сам, много по-различно ли е от обичайните ти Коледи? — Каролайн я гледаше с топла усмивка и Бил, естествено, беше до нея.
— Доста по-различно. И толкова ми харесва.
— Радвам се.
Само няколко минути, след като Каролайн я прегърна и й пожела весела Коледа, Саманта я потърси с поглед в залата и не я откри. После забеляза, че и старият управител е изчезнал. Чудеше се колцина от останалите са обърнали внимание на това. Ала никога не бе чувала в ранчото клюки по техен адрес. Дали пък не си правеше прибързани изводи? Не й се вярваше да се лъже, но знаеше ли човек?
— Уморена ли си? — Гласът на Тейт Джордан прозвуча точно над нея и тя се обърна към него, кимайки леко.
— Тъкмо се готвех да си тръгвам. Търсех леля Каро, ала вероятно вече си е отишла.
— Тя винаги се измъква тихо, за да не разваля настроението на другите. — Тонът му издаваше огромното му възхищение от Каролайн, споделяно и от Саманта. — Тръгваш ли вече? — Сам кимна и безуспешно се опита да сподави прозявката си. — Хайде, сънливке, ще те изпратя до къщата.
— Какво да се прави, шефът ни третира като роби. Цяло чудо е, че в края на деня не падам полумъртва от седлото.
— Един-два пъти ми се струваше, че малко остава. — И се засмя с глас. — Първия ден имах чувството, че ще стискаш зъби, докато умреш на седлото.
— Почти бях умряла. Джош трябваше едва ли не да ме носи до вкъщи.
— И въпреки всичко на другия ден яхна Черния красавец! Ти си луда!
— Да, по този кон… — Тейт видимо се натъжи от думите й и щом излязоха в мразовитата нощ, Сам смени темата: — Мирише на сняг.
— Ала няма вероятност да завали. Поне така се надявам. — Той погледна към небето и явно не се разтревожи особено. Вече бяха стигнали до вратата на голямата къща, където живееше Саманта.
Тя спря за момент в нерешителност, сетне отвори вратата, отстъпи встрани и вдигна поглед към тъмнокосия гигант с дълбоките зелени очи.
— Няма ли да влезеш за чаша вино или кафе, Тейт?
Той побърза да поклати глава, сякаш Сам му бе предложила нещо скандално, което никога не би приел.
— Обещавам — усмихна се тя — да не ти пускам ръце. Ще седна далеч от теб.
Тейт посрещна думите й с гръмък смях, трудно й бе да познае в него човека, с когото беше на нож повече от две седмици.
— Не става дума за това, а за етикета в ранчото, струва ми се. Това е къщата на госпожа Каролайн. Не е редно аз да… Трудно ми е да го обясня…
Саманта му се усмихна мило.
— Държиш ли да я събудя, за да те покани лично?
Той завъртя очи.
— Ни най-малко, но благодаря за загрижеността. Някой друг път.
— Пъзльо.
Застанала на прага, тя приличаше на хлапачка и Тейт отново се разсмя.
10
На другия ден Саманта се събуди в четири и половина, както бе свикнала през последните десет дни. Наложи си да остане в леглото, преструвайки се пред себе си, че спи, но след като лежа един час със затворени очи и бясно препускащи мисли, накрая стана. Навън бе още тъмно и звездите светеха ярко, ала тя знаеше, че след малко повече от час животът в ранчото ще започне. Коледа или не, добитъкът щеше да се размърда, хората щяха да влязат в конюшните и да се погрижат за конете, макар че никой нямаше да язди из хълмовете.
Боса, Саманта тихо се промъкна в кухнята, включи електрическата кафеварка, която използваше Каролайн, и седна на тъмно да чака кафето, позволявайки на мислите си да се върнат към предишната вечер. Бе споделила с останалите едно прекрасно коледно тържество. Като в голямо семейство, бяха свързани помежду си, държаха един на друг, а децата познаваха всички, които живееха тук. Те се радваха, крещяха и се гонеха около красиво украсената елха. Изведнъж си спомни за децата на Чарли и Мелинда. За пръв път не им бе изпратила коледни подаръци. Дойде й наум какво бе обещала на Чарли и й стана съвестно, но откакто бе тук, не бе виждала магазин. Внезапно се почувства много самотна в пустата кухня и без да иска, мислите й, мигновено и мъчително, полетяха към Джон. Каква ли бе неговата Коледа тази година? Как ли се чувстваше като съпруг на бременна жена? Дали вече бяха обзавели детската стая? Болката, която я прониза, беше почти непоносима и като по рефлекс Сам посегна към телефона. Водена от отчаяното желание да чуе приятел, несъзнателно набра познатия номер и след миг Чарли Питърсън вдигна слушалката. Меденият му глас изгърмя в ухото й с оглушително изпълнение на „Пеещи звънчета“ и тя успя да вмъкне името си едва по средата на втората строфа.
— Кой?… „Поемаме през полята…“
— Млъкни, Чарли! Аз съм, Сам!
— Оо… здрасти, Сам… „… и тичаме по целия път…“