Саманта закима, задавена от сълзи. Накрая успя да промърмори.
— Да, знам. И вие ми липсвате. Весела Коледа! — Усмихна се през сълзи, изпрати му целувка и сложи слушалката.
Остана в кухнята още половин час, с чашата изстинало кафе пред себе си, с вперен в масата поглед и сърце на хиляди километри оттук — в Ню Йорк. А когато отново вдигна очи, видя, че навън вече се зазорява, нощта бе избледняла от тъмносиньо на бледосиво. Стана и бавно отиде да изсипе кафето в умивалника. Постоя неподвижно, отлично съзнавайки какво й се иска да направи. С решителна крачка прекоси коридора, облече се тихо, опакова се в два топли пуловера и яке, сложи си каубойската шапка, която Каролайн й бе заела преди няколко дни, и излезе на пръсти от стаята. Премина коридора, измъкна се през входната врата и я затвори тихо след себе си, като хвърли последен поглед назад, за да се увери, че още никой не се е размърдал.
Пътят до конюшните й отне броени минути. Спря на няколко стъпки от преградата. Отвътре не се чуваше никакъв шум и тя си помисли, че едрият, сякаш издялан от блестящ абанос жребец, който изведнъж бе почувствала нужда да язди, още спи. Тихо отвори вратата, влезе и започна да го глади по шията и хълбоците и да му говори нежно като на дете. Черния красавец не спеше, но беше спокоен. Като че я бе чакал, гледаше я изразително иззад острите си черни ресници. Саманта му се усмихна, тихо се измъкна от преградата, отиде да вземе седлото и юздите и се върна да го подготви за езда. Никой не я бе видял да влиза в конюшнята и наоколо все още нямаше жива душа.
След няколко минути го изведе навън, в широкия двор също нямаше никой. Докара го до един пън наблизо и се качи на него. Оттам с лекота се метна на седлото, хвана изкъсо юздите и потегли към вече познатите й хълмове. Знаеше точно къде й се иска да го язди. Преди няколко дни бе забелязала пътека в гората и сега се запъти право натам. Отначало пое към целта си в лек тръс, но след известно време почувства, че големият кон напира да ускори ход, позволи му да премине в галоп и той препусна срещу изгряващото слънце. Чувството бе изключително, притисна още по-силно хълбоците му с колене и жребецът с лекота преодоля редица ниски храсти, сетне и малко поточе. Спомняше си първия път, когато го бе накарала да прескача, но сега беше различно. Тази сутрин тя не излагаше Черния красавец на рискове, нито пък беше ядосана. Само й се искаше да се слее с него, да се превърнат в едно тяло и една душа. На върха на хълма му позволи да забави ход, за да се полюбува на вече издигащото се слънце, и сякаш се пренесе в старинен мит или индианска легенда. Едва тогава чу тропота на копита зад себе си и сепнато се обърна. Но всъщност не се изненада, когато видя Тейт Джордан, който препускаше към нея на красивия пинто с цвят на слонова кост и оникс. Сякаш и той беше част от легендата, сякаш и неговото място бе тук, сякаш и той бе паднал от огнено златистото утринно небе.
Тейт пришпори пинтото и препусна по права линия в галоп към нея с изражение на почти неистова решителност. В последния момент отби и конят му тръгна редом с нейния. Тя го наблюдаваше внимателно, не знаейки какво да очаква. Боеше се, че пак ще е ядосан, че ще развали красивия миг и че приятелството им, родило се едва предишната вечер, ще свърши без време. Ала онова, което видя в дълбоките зелени очи, които я гледаха така настойчиво, този път не беше гняв, а много по-нежно чувство. Той не каза нищо, само прикова поглед в нея, а после кимна и подкара своя пинто. Беше ясно, че иска да го последва, и тя се подчини. Черния красавец без усилие преодоляваше пътеките през хълмове и долчинки, които избираше Тейт, докато накрая стигнаха в кътче от имота, което Сам никога не бе виждала. Превалиха поредния баир и пред погледите им се откри малко езеро с хижа край него. Изпускащият пара пинто забави ход, Тейт се обърна и й се усмихна в ранната утрин, спря коня и слезе от него.
— Още ли сме в ранчото?
— Да. Краят му е оттатък онази поляна. — Поляната беше точно зад хижата.
— Чия е? — посочи към нея Саманта. Чудеше се дали там има някой.
Тейт отговори уклончиво:
— Открих я много отдавна. Прескачам от време на време. Не често, само когато изпитвам нужда да остана сам. Заключено е и никой не знае, че идвам тук. — Това бе молба да запази тайната му и Саманта го разбра.
— Имаш ли ключ?
— Повече или по-малко. — Красивото обветрено лице разцъфна в усмивка. — Във връзката ключове на Бил Кинг има един, който става. Веднъж го свих.
— И си направи дубликат? — Саманта изглеждаше шокирана, но той кимна. Тейт Джордан бе преди всичко честен човек. Ако Бил Кинг го бе попитал, той щеше да му каже. Ала Бил не бе споменал нищо за ключа и Тейт бе решил, че това едва ли го интересува. Пък и никак не му се искаше да привлича вниманието към забравената хижа. Тя означаваше много за него.