— Може ли да дойдем пак? — погледна го открито, когато той й предложи събраните си длани, за да стъпи на тях и се качи на едрия кон.
— Наистина ли го искаш? — Тя кимна бавно и той се усмихна, без да каже дума повече.
Саманта се метна на седлото, хвана здраво юздите, заби пети в хълбоците на коня и се понесе срещу вятъра редом с Тейт Джордан.
11
— Приятна ли беше ездата, скъпа? — доброжелателно попита Каролайн, когато Саманта влезе в дневната и подви стройните си крака на едно удобно кресло. С разпуснати коси, поруменяло лице и светнали очи тя бе същинско въплъщение на младостта, здравето и красотата и възрастната жена я гледаше не без известна завист.
— Много, благодаря, лельо Каро. — Умираше да й каже, че е видяла хижата, ала знаеше, че не бива. При все това вълнението не я напускаше — от несподелената тайна и от целувката, която бяха разменили с Тейт Джордан в преградата на Черния красавец. Тази целувка я изгори цялата и проникна до дъното на душата й. Тейт бе различен от другите: по-силен, по-независим и по-привлекателен от всички мъже, които бе познавала или щеше да познава занапред.
— Видя ли се с някого тази сутрин? — Въпросът бе непреднамерен, породен от трийсетте години живот в голямото ранчо. Тук не минаваше и час, без да се спреш с някого, да побъбриш за това-онова и да научиш нещо за някой друг.
Сам се канеше да отговори отрицателно, но после реши да се придържа към истината.
— Видях Тейт Джордан.
— О. — Кратката думичка бе произнесена без забележима интонация или особен интерес. — Как е Дядо Коледа тази сутрин? Всяка година децата много му се радват.
Сам бе изкушена да добави „Аз също“, ала не посмя.
— И с право. Той е толкова мил човек.
— Искаш да кажеш, че си се омилостивила? Не го ли мразиш вече?
— Никога не съм го мразила. — В старанието си да изглежда незаинтересувана тя си наля чаша кафе. — Просто не бяхме на едно мнение по въпроса дали имам нужните качества, за да яздя твоя кон.
— Значи е променил мнението си? — Саманта кимна и се ухили доволно. — Нищо чудно, че го харесваш. Всички от сърце харесваме онези, които харесват нас. Но Тейт е добър човек, независимо какво е казал за теб и Черния красавец. Познава всяко кътче от ранчото не по-зле от Бил и мен.
„Всяко кътче… дори хижата край езерото“ — помисли си Саманта и се наложи да пийне кафе, за да сдържи усмивката си.
— Какво ще правиш днес, лельо Каро?
— Ще се занимавам с книжата, както обикновено.
— На Коледа? — Саманта изглеждаше потресена.
— На Коледа — примирено кимна Каролайн.
— Защо вместо това не си направим коледна вечеря?
— Доколкото си спомням — развеселено я погледна Каролайн, — тя се състоя снощи.
— То беше различно. Заедно с всички останали. Какво ще кажеш днес двете с теб да приготвим вечеря за Бил и Тейт?
Каролайн я изгледа неотстъпчиво и поклати глава.
— Не вярвам от това да излезе нещо.
— Защо?
— Защото те са работници в ранчото, Саманта, а ние не сме. В едно ранчо наистина има строго определена йерархия.
— Никога ли не вечеряш с Бил? — Сам изглеждаше изумена.
— Много рядко. Само в официални случаи, когато някой се жени или умре. Всички прегради падат единствено на тържества като снощното, на Коледа. През останалото време ти си, която си, а те… те внимават преградите да се запазят непокътнати, Сам.
— Но защо?
— От уважение. Просто така стоят нещата. — Изглежда, тя го приемаше, ала Сам продължаваше да се ядосва.
— Та всичко това е толкова глупаво! Какво значение има йерархията, за Бога! Кого го е грижа за нея?
— Тях. — Гласът на Каролайн сякаш я поля със студена вода. — Те много държат на установените порядки, на положението, което заемаш, и уважението, което смятат, че ти дължат. Собственикът на ранчо е поставен на пиедестал и не му е позволено да слиза от него. Понякога е досадно, но, ще — не ще, човек трябва да се съобразява. Ако днес поканим Бил и Тейт, те ще бъдат истински шокирани.
Ала на Сам й бе трудно да го повярва, не бе забравила настоятелните опити на Тейт да спи с нея в хижата. Още не й бе стигнало до ума, че това е нещо различно, нещо, станало на четири очи. Не като да вечерят заедно в голямата къща.
— И все пак не го разбирам.
Каролайн й се усмихна топло.
— Аз също, но вече съм свикнала, Сам. Така е по-лесно. Те просто са си такива.