— Опитвам се, малка Паломино. Опитвам се, когато не бягам в хижата с теб. Ти ме караш едва ли не да съжалявам, че работя. Единственото, което ми се искаше вчера, бе да дойда тук с теб, да те любя, да седя край камината и да се чувствам добре.
Саманта гледаше замечтано в огъня.
— И на мен. — След миг отново се обърна към него и попита: — Какво ще правим, Тейт?
— С кое? — Само я дразнеше. Добре разбираше за какво става дума.
— Не се превземай. Знаеш за какво говоря. — После се разсмя и каза: — Миналата нощ ми се яви такава картина: ти и Бил Кинг се промъквате в къщата като крадци и се сблъсквате в тъмното. — Тейт също прихна, като си го представи, после я притегли към себе си и я погледна замислено. Вече си бе блъскал главата над различните възможности, но те до една бяха твърде сложни, никоя не беше идеална.
— Не знам, Сам. Щеше да е много по-лесно, ако беше лято. Можехме да идваме тук всяка вечер след работа и да се връщаме на лунна светлина. Но сега в края на работния ден става тъмно като в рог и аз бих се притеснявал някой от конете да не се препъне и нарани.
— Можем да носим фенери.
— Да бе! — усмихна се той. — Или пък да наемем хеликоптер, защо не?
— О, престани. Кажи… какво ще правим? Ще идваш ли скришом у леля Каро?
Тейт бавно поклати глава.
— Не. Те ще ни чуят, също както ти чуваш Бил да влиза всяка вечер. А моята къща е толкова на открито. Достатъчно е някой от хората да те види само веднъж и за нас всичко ще свърши.
— Така ли? — В погледа й се долавяше напрежение. — Наистина ли ще е толкова ужасно, ако разберат? — Тейт кимна. — Защо?
— Това не е редно, Сам. Знаеш коя си ти и кой съм аз. И ти не искаш да се приказва по наш адрес, както и аз.
В действителност това изобщо не я интересуваше. Вярваше, че го обича, и пет пари не даваше какво говорят хората. С какво можеха да им навредят? Ала изражението на Тейт ясно показваше, че става дума за свещено правило: на ранчерите не бе разрешено да се влюбват в работници от ранчото. Саманта го погледна открито.
— Аз няма да участвам в игра като тяхната, Тейт, не и до безкрайност. Ако останем заедно, искам хората да знаят. Искам да се гордея с това, което имаме, а не да се страхувам, че някой може да разбере.
— Ще му мислим, когато му дойде времето.
Ала Сам усещаше, че той не е готов да направи и стъпка в желаната от нея посока, изведнъж се наежи и в очите й пламна упоритост, не по-малка от неговата.
— Защо? Защо да не се заемем с решаването на този въпрос още сега? Добре, разбирам, че не е необходимо веднага да обявяваме връзката си. Но, по дяволите, Тейт, нямам никакво намерение вечно да се крия.
— Да — промълви той много тихо. — След време ти ще се върнеш в Ню Йорк.
Думите му я удариха като студена вълна и когато отново заговори, гласът й звучеше ледено и измъчено.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото мястото ти е там, както моето е тук.
— Така ли е наистина? Откъде знаеш? Ами ако също като Каролайн съм решила, че повече не искам да живея, както досега? Макар моят начин на живот да няма нищо общо с нейния от едно време?
— Ще ти кажа откъде знам. — В погледа му бе събрана цялата мъдрост на неговите четирийсет и няколко години. — Когато Каролайн е дошла тук, тя е била вдовица, искала е да се откъсне от живота, който е водила със съпруга си, защото него вече го е нямало. И е била на четирийсет години, Сам, това не е същото, както да си на трийсет или трийсет и една. Ти си млада, животът е пред теб, имаш да пишеш още много от твоите шантави реклами, да сключваш сделки, да хващаш автобуси, да провеждаш телефонни разговори, да изпускаш самолети, да посещаваш партита…
— И нищо от това ли не мога да върша тук? — Изглеждаше наранена, а той не сваляше от нея изпълнените си с мъдрост, нежност и любов очи.
— Не, малката ми, не можеш. Тук не е подходящото място. Ти дойде да излекуваш раните си и тъкмо това правиш. Може би и аз съм част от твоята терапия. Обичам те. Допреди три седмици изобщо не бях те виждал и вече от години не съм се интересувал истински от нито една жена, но знам, че те обичам. Знам го още от първия ден, когато се срещнахме. Надявам се, че и ти ме обичаш. Ала случилото се с Бил и Каро е чудо, Сам, те не са един за друг и никога няма да се съберат.
Тя е образована, той не е. Тя е живяла сред фантастичен разкош, а неговата представа за висока класа е златен зъб и пура за петдесет цента. Тя е стопанка на ранчото, а той няма пукната пара. Ала той я обича и тя го обича и се е задоволила с това. Ако питаш мен, не е била с всичкия си, но може би след живота, който е водила, то й е било достатъчно. Ти си друга, Сам, много по-млада си и имаш право на далеч повече от онова, което мога да ти предложа тук.