Бил я чакаше в спалнята, облечен в пижама, и си пафкаше пурата.
— Къде беше? Още ли беше гладна след всичкото това ядене?
— Не — поклати глава тя, странно притихнала. — Исках да се уверя, че Сам е добре.
— И добре ли е?
— Да. Спи. — Така си и бяха помислили, когато видяха потъналата в мрак къща.
— Тя е свястно момиче. Бившият й мъж трябва да е голям глупак, за да избяга с онази. — Бе гледал Лиз по телевизията и тя не му бе направила особено впечатление.
Каролайн безмълвно кимна в знак на съгласие, питайки се колко всъщност са глупаците между тях. Тя, задето бе позволила на Бил да й наложи това двайсетгодишно мълчание, тази потайност около любовта помежду им; Бил, задето от две десетилетия живееше като престъпник, промъквайки се скришом в нейната къща; Саманта, задето искаше мъж и начин на живот толкова чужди и вероятно толкова опасни за нея, колкото скачането от върха на Емпайър Стейт Билдинг; и Тейт Джордан, задето се бе влюбил в момиче, което никога нямаше да му принадлежи. Защото Каролайн много добре знаеше какво става. Усещаше го с костите, с вътрешностите, с душата си. Открила го бе в очите на Сам, още преди тя да го е разбрала, почувствала го бе на Коледа, когато видя как Тейт гледа Саманта, докато тя бе заета с нещо друго. Всичко това ставаше пред очите й, а трябваше да се преструва, че не забелязва нищо, че не знае нищо и не е близка с никого. Изведнъж й дойде до гуша.
— Бил? — Погледна го странно, взе му пурата и я остави в пепелника. — Искам да се оженим.
— Разбира се, Каро. — Той се ухили и помилва лявата й гърда.
— Недей. — Тя отблъсна ръката му. — Говоря сериозно.
Нещо му подсказваше, че наистина е така.
— Ти си изветряла! Защо да се женим сега?
— Защото на нашата възраст не е хубаво да се промъкваш посред нощ в къщата ни като крадец, вредно е за моите нерви и за твоя артрит.
— Нещо ти хлопа. — Той се облегна на таблата на кревата с възмутен вид.
— Възможно е. Но ще ти кажа едно. Мисля, че вече не ще изненадаме никого. Дори не вярвам някой да се трогне от това. Всички отдавна са забравили коя съм и откъде съм дошла, тъй че някогашните ти скрупули са безсмислени. Единственото, което се помни след толкова време, е, че аз съм Каролайн Лорд, а ти си Бил Кинг от ранчото „Лорд“. Точка.
— Никаква точка! — кресна свирепо той. — Всички знаят, че ти си собственичка на ранчото, а аз съм управителят.
— На кого му пука?
— На мен. На работниците. А би трябвало и на теб да не ти е все едно. Това има значение, Каро. След всичките тези години трябва да си го разбрала. И да ме вземат мътните — почти изрева той, — ако те направя за посмешище. Да избягаш и да се омъжиш за управителя… За нищо на света!
— Чудесно — тя го гледаше, без да трепне, — тогава ще те уволня и можеш да се върнеш тук като мой съпруг.
— Ти си луда, жено! — Не желаеше дори да говори за това. — Сега гаси лампата. Уморен съм.
— И аз съм уморена… — тъжно рече тя. — Да се крия, ето от това съм уморена след всичките тези години. По дяволите, Бил, искам да съм омъжена.
— Тогава се омъжи за някой друг ранчер.
— Майната ти! — Още малко и щеше да го изгори с поглед, но той изгаси лампата. Разговорът беше приключен. Същият този разговор, който бяха водили поне сто пъти през последните двайсет години, и все безрезултатно. Бил си знаеше своето: че тя е собственичка, а той управител. Легнала с гръб към него на своята половина от леглото, с плувнали в сълзи очи, Каролайн горещо се молеше Саманта да не се влюби безнадеждно в Тейт Джордан, защото бе убедена, че и с нея ще стане същото. Тези мъже си имаха собствен закон, който бе непонятен за всички, освен за тях самите, ала те си го спазваха строго и Каролайн знаеше, че винаги ще бъде така.