— Не, не го харесвам.
— Определено го гледаш много внимателно. — И добави закачливо: — Хайде, признай си. Възбужда ли те?
Тя се усмихна широко, освободено, с облекчение, най-сетне почувствала, че всичко е свършило. Вече нищо не я свързваше с Джон Тейлър. Сега сама си беше господарка и Тейт Джордан беше мъжът, когото обичаше. Всъщност дори й бе все едно, че Джон и Лиз ще имат дете, и изобщо не я интересуваше дали ще ги види повече. Лежеше изтегната на леглото, което Тейт бе купил да подслони любовта им, и притискаше към гърдите си светлосиньото одеяло, а той продължаваше да я наблюдава.
— Хайде, Сам, кажи, възбужда ли те?
— Не — отвърна най-сетне тя с нотки на триумф в гласа и игриво го целуна по врата. — За разлика от теб.
— Не ти вярвам.
— Шегуваш ли се? — Задъхваше се от смях. — Не е възможно да се съмняваш след онова, с което се занимавахме цял ден. Тейт Джордан, ти не си с всичкия си!
— Не говоря за това, глупаче. Говоря за него. Погледни го… погледни този красив рус новинар — шегуваше се той и Сам се заливаше от смях. — Виж колко е хубав. Не го ли желаеш?
— Защо? Можеш ли да ми издействаш специално обслужване? Той положително спи с мрежичка на косата, вероятно е на шейсет години и поне два пъти си е правил лифтинг на лицето. — За пръв път в живота си изпитваше удоволствие да се присмива на Джон. Той винаги се бе отнасял така сериозно към собствената си персона. И Саманта му го бе позволявала. Лицето, тялото, имиджът, животът и щастието на Джон Робърт Тейлър бяха от първостепенна важност за тях двамата. А тя? Джон показа ли й поне веднъж, че истински държи на нея? Със сигурност не и накрая, когато избяга с Лиз. При спомена за това лицето й отново стана сериозно.
— Мисля, че го харесваш, но те е бъз да си го признаеш.
— Не. Грешиш, Тейт. Той изобщо не ми харесва. — Каза го с такава убеденост, че той се обърна да я погледне още веднъж, този път сериозно озадачен.
— Познаваш ли го? — Тя кимна. Не изглеждаше нито развълнувана, нито развеселена, а по-скоро безразлична, все едно че говореха за растение или за стара кола. — Добре ли го познаваш?
— Има нещо такова. — Видя как Тейт подскочи, но искаше да го подразни малко. Сложи ръка на силните му голи гърди и се усмихна. — Не се вълнувай толкова, скъпи. Не беше нищо специално. Само бяхме женени седем години.
За момент всичко в малката стая сякаш замря. Сам почувства как цялото тяло на Тейт се напряга, той седна в леглото до нея и я погледна ужасено.
— Майтапиш ли се с мен, Сам?
— Не. — Гледаше го открито, беше разстроена от неговата реакция, но не знаеше какво означава тя. Вероятно беше само от шока.
— Той ти е бил съпруг?
— Да — отвърна Сам, а после реши, че случаят изисква повече обяснения. Не беше трудно да излезеш от релсите, ако преди да си легнеш, видиш по телевизията бившия съпруг на любовницата си. Разказа му всичко.
— Но най-странното е — и тъкмо това си мислех, докато го гледах, — че вече пет пари не давам за него. В Ню Йорк всяка вечер пусках проклетото му предаване. Двамата с Лиз предвзето поднасяха всекидневната си програма и дрънкаха за скъпоценното си бебе, сякаш целият свят се вълнува, че тя е бременна, а на мен всичко ми се обръщаше. Веднъж заварих Каро да ги гледа и едва не се поболях. А знаеш ли какво стана тази вечер, когато порцелановото му лице се появи на екрана? — Тя погледна с очакване Тейт, но не получи отговор. — Абсолютно нищо не стана. Нищо. Не почувствах нищичко. Нито ми прилоша, нито се разтревожих, нито се разстроих. Нищо. — Усмихна се широко. — Просто ми е все едно.
Тогава Тейт се изправи, прекоси стаята и изключи телевизора.
— Смятам, че това е очарователно. Била си съпруга на един от най-красивите млади идоли на Америка, ослепителната телевизионна звезда Джон Тейлър, и след като той те изоставя, си намираш уморен застаряващ каубой, някъде десет-дванайсет години по-възрастен от нашия герой, без пукната пара в джоба, който рине тор в ранчото. И се опитваш да ме убедиш, че за теб това е щастие? И не само, че е щастие, но и че е завинаги? Така ли, Саманта? — Кипеше от гняв, а тя го гледаше безпомощно. — Защо не си ми казала?
— Защо? Какво щеше да се промени? Та той не е и наполовина толкова известен и преуспяващ, колкото си мислиш. — Но това не беше съвсем вярно.
— Глупости. Искаш ли да видиш банковата ми сметка, малката, и да я сравниш с неговата? Колко печели той годишно? Сто хиляди? Двеста хиляди? Триста хиляди? А знаеш ли колко получавам аз, Саманта? Да ти кажа ли? Осемнайсет хиляди, преди да съм си платил данъците. И за мен това беше голямо повишение, защото съм помощник-управител. На четирийсет и три години съм, за Бога, а в сравнение с него вземам стотинки.