Той дори не се усмихна на опита й да прогони неговото раздразнение с шега. Влезе в банята и затвори вратата, оставяйки Сам да чака отвън, а когато излезе, я погледна нетърпеливо.
— Хайде, обличай се.
— Защо? Не искам да се обличам. — Усети как сърцето й се свива от ужас. — Няма да си тръгна.
— Напротив, ще си тръгнеш.
— Не, няма. — Тя седна на ръба на леглото. — Не и докато не поговорим за това. Искам веднъж завинаги да разбереш, че за мен този човек не означава нищо и че те обичам. Мислиш ли, че ще можеш да вкараш това в дебелата си глава?
— Има ли значение?
— За мен има голямо значение. Защото те обичам, глупак такъв — тихо каза Сам и нежно му се усмихна.
Той не отвърна на усмивката й, погледна я остро и си взе пура, която не запали, а започна да върти между пръстите си.
— Би трябвало да се върнеш в Ню Йорк.
— Защо? За да тичам подир съпруга, когото не желая? Ние сме разведени, не помниш ли? Сега се радвам, че е така. Влюбена съм в теб.
— Ами работата ти? И от нея ли ще се откажеш заради селския живот?
— Фактически… — Тя дълбоко пое въздух и едва не се разтрепери. Онова, което се готвеше да каже сега, беше най-голямата крачка в живота й, а знаеше, че още не го е обмислила добре. Но трябваше да го каже тази вечер. Нямаше повече време за размисли. — … Тъкмо това смятах да направя. Да напусна работа и да остана завинаги тук.
— Това е смешно.
— Защо?
— Мястото ти не е тук — уморено отвърна той. — Трябва да се върнеш в своя апартамент, на своята изпълнена с напрежение работа и да си намериш мъж от своята среда. Няма какво да правиш при каубой, който живее в едностайна барака, рине конски тор и гони отлъчили се от стадото говеда. Та ти си дама, за Бога!
— От твоите уста звучи много романтично, няма що! — Отново се опитваше да бъде саркастична, но сълзите пареха очите й.
— Тук няма и помен от романтика, Сам, там е цялата работа. Животът в ранчото няма нищо общо с идилията, която ти си представяш. И аз не съм принцът от приказките, а реален човек.
— Аз също. Тъкмо в това е проблемът. Ти не искаш да повярваш, че съм от плът и кръв, реална жена с реални потребности, че мога да живея далеч от Ню Йорк, от своя апартамент и работата си. Отказваш да приемеш, че наистина желая да променя начина си на живот, че в Ню Йорк вече не се чувствам добре, че тук ми е по-хубаво и точно това ми трябва.
— Ами купи си ранчо като Каролайн.
— И какво ще стане? Тогава ще повярваш ли, че съм истинска?
— Може да ме вземеш на работа.
— Върви по дяволите!
— Защо не? Така ще мога да влизам и излизам тайно от спалнята ти през следващите двайсет години. Това ли искаш, Сам? Да се докараме до тяхното положение, с хижа за тайни срещи, която ще сме твърде стари и уморени да посещаваме, останали единствено с неосъществените си мечти? Ти заслужаваш нещо повече и ако нямаш достатъчно ум да го разбереш, аз имам.
— Какво означава това? — Сам го гледаше ужасено, но той избягваше погледа й.
— Нищо. Означава просто да си облечеш дрехите. Ще те изпратя до вкъщи.
— В Ню Йорк ли? — Опита се да го каже насмешливо, ала не се получи.
— Зарежи остроумията и просто се облечи.
— Защо? Ами ако не искам? — Приличаше на изплашено, но нежелаещо да отстъпи дете.
Тейт отиде до купчината дрехи, захвърлени в бързината, преди да се пъхнат в леглото, събра ги и ги тръсна в скута й.
— Не ме интересува какво искаш. Аз искам да се обличаш. Както изглежда, аз съм единственият зрял човек тук.
— Как не! — Тя скочи на крака и дрехите се изсипаха на пода. — Ти просто си заслепен от старомодните си идеи за ранчери и наемни работници. Не желая да слушам повече тези глупости! Това е бягство от отговорност, тъпо е и ти не си прав. — Сам се разплака на глас, наведе се, събра дрехите си парче по парче и започна да се облича. Ако той възнамеряваше да се държи така, предпочиташе да се върне в голямата къща. Нека тази нощ си го изкарва на себе си.
След пет минути беше вече облечена, Тейт стоеше и я наблюдаваше с отчаяние и почуда, сякаш тази вечер бе открил в нея нещо, за което дори не бе подозирал, сякаш тя внезапно бе станала друг човек. Сам го погледна тъжно и бавно тръгна към вратата.
— Искаш ли да те изпратя?
За момент тя се изкуши да отстъпи, ала размисли.
— Не, благодаря, ще се справя и сама. — Поспря на прага, опитвайки се да се успокои. — Знаеш ли, Тейт, не си прав. — После не се сдържа и прошепна нежно: — Обичам те.
Затвори вратата и с плувнали в сълзи очи се затича към къщи, благодарна, че Каролайн отново я няма. В неделя тя често гостуваше на съседите си и Саманта беше доволна, че когато влезе, нямаше кой да види подпухналото й от плач лице.