— Какво се случи, Сам?
— О, Господи, не знам. Любовта ни започна на Коледа… — Огледа се неспокойно, сетила се внезапно, че някоя от мексиканките може да чисти из къщата, ала наоколо не се виждаше никой. — Отидохме в… — Погледна сконфузено приятелката си. — Открихме вашата хижа и отначало се срещахме там, но не много често. Не сме ви шпионирали…
— Няма нищо, Сам — съвсем тихо отвърна Каролайн.
— Просто ни трябваше място, където да бъдем сами.
— И на нас — каза възрастната жена, едва ли не с тъга.
— А след това той си смени къщата с друг и аз ходех при него всяка нощ… през градината… — Думите й бяха накъсани, лицето — обляно в сълзи. — И после, миналата вечер, Тейт… ние гледахме телевизия и Джон се появи като водещ на специално предаване. В началото просто се майтапехме, той ме попита… дали намирам Джон за красив или нещо такова… Аз споменах, че това е бившият ми съпруг… и Тейт откачи. Не го разбирам. — Преглътна мъчително и продължи: — Той просто побесня, разкрещя се, че не било възможно в един момент да съм омъжена за телевизионна звезда, а в следващия за каубой, че никога нямало да съм щастлива, че съм заслужавала нещо по-добро, че… — Саманта замълча, задавена от риданията. — О, Господи, той е заминал! Какво ще правя? Как ще го намеря? — Отново изпадна в паника, както през цялата сутрин. — Знаеш ли къде е отишъл? — Каролайн тъжно поклати глава. — А Бил?
— Нямам представа. Ще му се обадя още сега в офиса и ще го попитам.
Тя отиде до телефона на бюрото си. Саманта изслуша със свито сърце целия разговор. В края му се разбра, че Бил също не знае абсолютно нищо и съжалява за напускането на Тейт. Беше разчитал, че един ден, когато стане твърде стар, за да ръководи ранчото, той ще го отмени. Ала сега вече това нямаше да се случи. Тейт бе заминал окончателно.
След като Каролайн се върна и седна до нея, Саманта я погледна мрачно.
— Какво каза той?
— Нищо особено. Тейт обещал да се обади тези дни, но Бил не разчита много на това. Той познава добре мъжете като него. Не е оставил никакъв адрес.
— Тогава ще трябва да потърся сина му в „Третата бариера“. — Изрече го с отчаяна надежда, ала Каролайн поклати глава.
— Не, Сам. Момчето е напуснало и е заминало с него. Бил знаеше поне това. Натоварили са заедно камиона и са потеглили.
— О, Боже мой! — Саманта зарови лице в ръцете си и отново заплака, този път тихо, сякаш сърцето й вече беше разбито и нищо не й бе останало.
— Какво мога да направя за теб, Сам?
Каролайн също се бе просълзила. Даваше си сметка, че преди години и с нея е можело да се случи същото: разговорът, който й предаде Сам, звучеше досущ като разправията между тях с Бил. Впоследствие бяха намерили друго решение, ала Бил далеч не беше толкова непреклонен, колкото Тейт. Освен това бе и една идея по-малко благороден от него, за което Каролайн изпита дълбока благодарност, наблюдавайки безпомощно страданията на младата си приятелка.
— Помогни ми да го намеря — отвърна на въпроса й Сам. — Моля те, ти можеш да ми помогнеш…
— Как?
Сам се облегна назад, подсмръкна и се замисли.
— Той ще отиде в някое ранчо. Едва ли ще иска да работи нещо друго. Как мога да получа списък на всички стопанства?
— Аз ще ти изброя онези, които познавам в района, мъжете ще ти кажат и други. Не, нека аз ги попитам. Ще измислим някакво оправдание, някакъв претекст, Сам. — Очите на Каролайн светнаха. — Ще го открием.
— Надявам се. — За пръв път от часове Саманта се усмихна. — Няма да се откажа, докато не го намеря.
18
В средата на април Сам се бе свързала с шейсет и три стопанства. В началото телефонираше на ранчерите в района и разпитваше за Тейт, сетне разшири кръга на север и на юг и накрая започна да звъни извън щата: в Аризона, Ню Мексико, Невада, Тексас, Арканзас, дори в посочено им от един каубой ранчо в Небраска. Човекът бе говорил на Тейт, че заплащането и храната там са много добри. Ала никъде не бяха го виждали. Сам оставяше името и адреса си, заедно с телефонния номер на Каролайн, и ги молеше да се обадят, ако той се появи. Използваше навсякъде името на Каролайн Лорд и то вършеше работа. Двете с часове преглеждаха телефонни указатели, обяви за работа от вестниците, регистри, реклами и имена, посочени им от пастирите. Сам отдавна бе помолила в службата за продължаване на отпуската и бе обещала до първи май да даде определен отговор. Ако нямаше да се връща в Ню Йорк, те искаха да го знаят до тази дата. Дотогава мястото й беше запазено. Ала работата изобщо не я интересуваше, трябваше й само Тейт Джордан, а него го нямаше никъде. Сякаш преди месец бе потънал вдън земя и никога повече нямаше да се появи. Вероятно се бе установил някъде, но въпросът беше къде. Този въпрос постепенно обсебваше Сам като натрапчива идея.