— Просто мисля, че трябва да си наясно с възможния изход, Сам. Вече става месец и половина.
— Значи може да продължи малко по-дълго.
— И още малко… и още малко. А после какво? Ще си прахосала двайсет години заради мъж, когото едва си познавала.
— Не говори така. — Сам уморено затвори очи. Над никоя поръчка не бе работила така упорито, както по издирването на Тейт. — Познавах го. Познавам го. Може би в някои отношения съм го познавала прекалено добре и това го е подплашило.
— Възможно е — съгласи се Каролайн. — Но въпросът е, че не можеш да живееш все така. Това ще те довърши.
— Защо? — Не бе трудно да се долови горчивината в гласа й. — Както виждаш, благополучно преживявам всичко. — Детето на Джон и Лиз, момиченце, се бе родило предишния месец и дори го бяха показали по вечерните новини — в родилната зала заедно с гордата майка. Но Сам вече не се вълнуваше от това. Единственото й желание бе да намери Тейт.
— Трябва да се върнеш, Сам. — Каролайн не й отстъпваше по упоритост.
— Защо? Защото мястото ми не е тук ли? — Погледна я сърдито, ала това не разколеба приятелката й.
— Точно така. Не е тук. Мястото ти е в собствения ти свят, зад собственото бюро, в твоя офис и твоя апартамент, да се срещаш с нови хора и стари приятели, да бъдеш тази, която си в действителност, а не жената, на която се правеше известно време. — Протегна ръка и докосна нейната. — Не ми е омръзнало да ми гостуваш, Сам. Ако ставаше дума за мен, можеше да останеш тук завинаги. Но за теб не е хубаво, нима не разбираш?
— Не ме е грижа. Искам само да го намеря.
— Само че той не иска. Иначе щеше да ти съобщи къде е. Сигурно взема мерки да не го откриеш, Сам, и ако е така, ти си загубила битката. Може да се крие от теб с години.
— Значи мислиш, че трябва да се откажа. Така ли?
Настъпи продължителна тишина, накрая Каролайн кимна едва доловимо.
— Да.
— Но оттогава са минали само шест седмици! — Докато се опитваше да обори логиката в думите на Каролайн, очите й плувнаха в сълзи. — Може би, ако почакам още един месец…
— Тогава ще останеш без работа, а това няма да ти подейства добре. Сам, ти имаш нужда да се върнеш и да заживееш нормално.
— Нима е останало нещо нормално? — Почти не си спомняше какво означава това. Беше минала цяла година, откакто беше „щастливо омъжена“ за Джон Тейлър, човека, когото бе обичала и бе вярвала, че я обича, и водеше най-обикновен живот като специалист по рекламите в Манхатън. — Нормално ли? Сигурно се майтапиш. Не бих разпознала нормалното, дори да ми се представи лично и да ме цапардоса по задника! — Каролайн се засмя на мрачната й шега, но погледът й не трепна и Сам се облегна назад с дълга въздишка. — Какво, по дяволите, да правя в Ню Йорк?
— Ще забравиш всичко това за известно време. Ще ти подейства добре. Винаги можеш да се върнеш тук.
— Ако си тръгна, ще е поредното ми бягство.
— Не, ще направиш нещо за здравето си. За теб това тук не е живот, не можеш да продължаваш така.
Да, не беше живот — откакто замина Тейт.
Сам кимна безмълвно, стана от масата и бавно тръгна към стаята си. След два часа се обади на Харви Максуел, а после отиде в конюшнята и оседла Черния красавец. Този следобед излизаше с него за пръв път от три седмици. Препусна презглава във вятъра, приемайки всяко предизвикателство, всеки риск, всеки прескок през плетове и потоци. Ако я беше видяла Каролайн, щеше да изтръпне от страх за живота на коня и на своята млада приятелка. Ако я беше видял Тейт, би я убил.
Но Саманта беше сама и пришпорваше жребеца до предела на неговите възможности, докато не го изтощи. Върна го в тръс до централното заграждение и половин час го разхожда бавно покрай оградата: дължеше поне това на животното, колкото й нещастна да се чувстваше. Когато реши, че го е разходила достатъчно и той вече се е поохладил, го отведе в преградата и свали английското седло. Дълго стоя и го гледа, сетне за последен път го потупа по хълбоците и прошепна:
— Сбогом, стари приятелю.
19
Самолетът се приземи на летище „Кенеди“ в топлата пролетна вечер и Саманта безучастно погледна към града. Докато разкопчаваше колана, пред очите й беше само Каролайн, каквато я бе видяла за последен път на аерогарата: висока и гордо изправена до стария управител, махаща й за сбогом със стичащи се по бузите сълзи. Бил не й каза почти нищо, когато се изправи на пръсти да го целуне по бузата в претъпканата зала, но после изведнъж я стисна за лакътя и изръмжа бащински:
— Връщай се в Ню Йорк, Сам, и се пази! — Това бе неговият начин да изрази одобрението си за взетото от нея решение.