Ала наистина ли постъпваше правилно? С този въпрос в ума Саманта взе ръчната си чанта и тръгна да слиза по стълбата. Права ли беше да се върне толкова скоро? Не трябваше ли да остане по-дълго там? Щеше ли Тейт да се появи, ако беше почакала още месец-два? Разбира се, той пак можеше да се върне или да се обади отнякъде. Каролайн бе обещала, че ще продължи да разпитва и в случай, че някой е чувал за него, веднага ще се обади. Нищо повече не би могло да се направи, Саманта го разбираше много добре. Тя въздъхна дълбоко и влезе в аерогарата.
Тълпата около нея, шумът, телата, бъркотията, бяха направо зашеметяващи. След петте месеца в ранчото Сам бе забравила какво е да се озовеш сред толкова много хора, да се движиш със същата бързина, както и те. Смущението се четеше на лицето й, когато тръгна да си получи багажа и се почувства напълно изгубена в блъсканицата, като туристка в собствения си град. Естествено, нямаше нито един свободен носач, стотици хора чакаха таксита и след като най-сетне хвана едно, се наложи да го раздели с две японки и търговец на пластмасови изделия от Детройт. Той я попита откъде пристига, но тя бе толкова уморена, че не й се говореше. Все пак промърмори нещо за Калифорния.
— Актриса ли сте? — Човекът я разглеждаше заинтригувано, блестящите руси коси и тъмният тен веднага му бяха направили впечатление. Ала Сам побърза да поклати глава, гледайки разсеяно през прозореца.
— Не, работя в ранчо.
— В ранчо ли? — Човекът я зяпна изумено и Сам се усмихна въпреки умората. — За пръв път ли идвате в големия град? — поде той, явно обнадежден.
Тя поклати глава и се постара да сложи край на разговора. Двете японски туристки бърбореха оживено на своя език, а шофьорът се обаждаше само с по някоя ругатня по адрес на натовареното движение и непрекъснато минаваше от платно в платно. Родният град я посрещаше, както подобава. Докато се движеха по моста от Куинс към Манхатън, Сам погледна назъбената линия на хоризонта и внезапно й се доплака. Не желаеше да вижда Емпайър Стейт Билдинг, сградата на ООН и останалите небостъргачи. Копнееше само за къщата на Каролайн, конюшнята, красивите секвои и онова огромно синьо небе.
— Хубаво е, нали? — Потящият се търговец на пластмасови изделия от Детройт се присламчи по-близо до нея, а тя поклати глава и се дръпна до вратата.
— Не особено. Не и след гледките, на които съм се радвала напоследък. — Стрелна го сърдито, сякаш той носеше вината за връщането й в Ню Йорк. Мъжът се обърна към едната от младите японки, но момичето само се изкикоти и продължи да бърбори с приятелката си.
Слава Богу, шофьорът остави първо нея. Сам постоя на тротоара, вперила поглед в своята къща. Изведнъж я хвана страх да влезе вътре и съжали, че се е върнала. Копнежът по Тейт я измъчваше повече от всякога. Какво, по дяволите, търсеше тук, сама в този чужд град, сред всичките тези хора? Защо се връщаше в апартамента, в който бе живяла с Джон? Единственото, което желаеше, бе да бъде в Калифорния, да намери Тейт, да живее и работи в ранчото. Защо това не й беше позволено? Толкова много ли искаше? Отключи входната врата и помъкна багажа нагоре по стълбите. Работният ден с дванайсетте часа на седлото никога не я бе изтощавал колкото тези пет часа в самолета с двете сервирания, филма и емоционалния шок от връщането в Ню Йорк.
Сам изпъшка под тежестта на куфарите, пусна ги на площадката пред апартамента, изрови ключа от чантата си, пъхна го в ключалката, отвори широко вратата и влезе. Жилището миришеше като вътрешността на прахосмукачка. Всичко си беше там, където го бе оставила, безсмислено и лишено от обич, и някак по-различно, сякаш докато бе отсъствала, цялото обзавеждане леко се бе променило, беше се смалило или пораснало, или цветът му бе станал малко по-друг. Нищо не изглеждаше същото както преди. А в действителност беше точно такова, каквото и когато живееха тук с Джон. Сега Саманта се чувстваше като външен човек или като призрак, върнал се в сцена от миналото.
— Ало? — Дори не беше сигурна защо извика, но, разбира се, никой не отговори. Затвори вратата и се отпусна на един стол. Огледа се около себе си и заплака. Риданията разтърсиха раменете й и тя зарови лице в дланите си.
След двайсет минути телефонът иззвъня настойчиво. Сам подсмръкна, издуха носа си в носната кърпа и вдигна слушалката, без сама да знае защо. След цялото това време положително щеше да се окаже, че някой е сбъркал номера. Освен ако не бяха Харви или Чарли. Те бяха единствените хора в Ню Йорк, които знаеха, че се връща.
— Да?
— Сам, ти ли си?
— Не — усмихна се тя през сълзи, — крадецът.