— Щом се налага. — И добави с мека усмивка: — Тя как е?
— Дебела, изтощена, изнервена, раздразнителна. Но аз си я обичам. Пък и остава още малко. Бебето се очаква в края на следващата седмица.
— Той как ще се казва? — Сам не преставаше да го поднася, че отново ще бъде момче.
— Тя. Ще видиш. Не издаваме как ще я кръстим. Ще бъде изненада.
— Хайде, Чарли, моля те. Шарлот, ако случайно е момиче? — Много обичаше да го дразни.
Той поклати глава, щипна я по задника и изчезна.
Стана така, че Мели роди още същата неделя, една седмица по-рано от очакваното, и този път най-сетне беше момиче. Изненадата бе, че го нарекоха Саманта. Чарли й го каза във вторника след Четвърти юли и Сам се просълзи.
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се. Искаш ли да я видиш?
— Що за въпрос. С най-голямо удоволствие. Мели не е ли много изтощена?
— Ами. Четвъртото раждане е лесна работа. Звучи възмутително, но тя излезе от родилната зала на собствените си крака. Изкара ми ума, ала лекарят каза, че всичко е наред.
— Ставам нервна само като те слушам. — Както всички жени, които никога не са раждали, Саманта бе удивена от целия този процес и мистиката в него.
По обед отидоха заедно в болницата. Мели изглеждаше щастлива и здрава, направо сияеше в обточения с дантелки розов халат и розовите сатенени чехли, на ръце с повитото в бяло и розово бебе. Сам дълго не промълви нито дума, само стоеше и гледаше очарована подаващото се от пелените крехко личице.
— Тя е толкова хубава, Мели! — благоговейно прошепна накрая и Чарли, който стоеше точно зад гърба й, се разсмя.
— Да, но щяхме да я наречем Саманта, дори и да беше грозна.
Сам се обърна и му направи гримаса. Той бе прогонил магията на момента и неочаквано връхлетелия я копнеж по онова, което никога нямаше да познае: чудото на раждането и майчинството. Напоследък рядко бе позволявала на мислите си да странстват в тази посока, но сега, докато стоеше и гледаше новороденото, за пръв път от дълго време почувства как сърцето я заболя за тази изгубена мечта.
— Искаш ли да я подържиш?
Сам никога не бе виждала Мелинда толкова хубава. Сякаш някаква тиха светлина струеше от дълбините на самата й душа и обвиваше безценната рожба, сгушена на сигурно място до гръдта й.
— Мисля, че не — поклати глава Саманта и без да откъсва очи от детето, седна в края на леглото. — Страх ме е да не я счупя.
— Те са по-жилави, отколкото изглеждат. — Всяка майка би го потвърдила. — Ето… опитай. — Без предупреждение Мелинда сложи бебето в ръцете на Сам, то се изпъна, отново се сгуши и се усмихна. Отпуснато в прегръдките й, малкото същество спеше дълбоко и тя усещаше топлината му.
— Толкова е мъничка!
— Нищо подобно! — разсмя се Мели. — Тежи четири килограма и двеста грама!
След малко новородената Саманта огладня и се събуди, запищя и затърси майка си. Нейната едноименница я върна в сигурните ръце на Мелинда. Когато след няколко минути двамата с Чарли си тръгнаха, Сам отново почувства колко голяма е празнотата в живота й. Беше един от онези моменти, в които фактът, че е стерилна, лягаше на душата й като тежък камък.
Вече пред вратата на своя кабинет, тя си спомни и извика на Чарли:
— Това означава ли, че ще дойдеш с мен на Запад?
Той кимна с усмивка.
— Нямам друг избор.
— Защо? — изненадано го погледна Сам.
— За да съм сигурен, че няма да изнасилиш нашия каубой!
— Няма такава опасност — ухили се тя и влезе в кабинета си. Болката, която бе почувствала при вида на детето, започваше леко да намалява, ала до края на деня не я напусна съвсем.
23
Всички ли са готови? — извика Чарли с широка усмивка, поклони се и с жест покани колегите си да се качат в самолета. Заминаваха с търговска авиолиния за Аризона, но бяха толкова много, че май бяха изкупили повечето места в първа класа. В групата бяха включени седем души от продуцентската компания, освен тях Сам, Чарли и двамата им асистенти, Хенри Джоунс-Адамс и неговият приятел. Сякаш не им стигаха купищата багаж и множеството сандъци и кашони с екипировката, та Хенри и съжителят му бяха взели и кучето си, малък бял френски пудел на име Джорджи. Саманта се надяваше животинчето да не се мотае в краката на конете. То беше толкова дребно, че за него това щеше да е фатално, както вероятно и за снимките.
В Аризона щяха да ги чакат гримьорка и фризьор от Лос Анжелис, които щяха да придружават екипа от „Крейн, Харпър и Лауб“ до края на пътуването.