— Мислиш ли, че са качили целия ни багаж? — неспокойно пошушна на Саманта приятелят на Хенри и тя го увери, че всичко е натоварено на самолета.
— Но нещата ни са толкова много!
— Хората си знаят работата. Пък и — усмихна му се успокояващо — това е първа класа.
Сякаш този факт променяше нещо, сякаш не можеха да загубят някой куфар от комплекта му „Вюитон“ със същата лекота, с която биха загубили и пътна чанта „Самсонит“ на някого от снимачния екип или сандък от безкрайно скъпата им екипировка.
Сам отново си даде сметка колко много работа щеше да има през това пътуване. След като бе измислила концепцията, бе написала почти сама текстовете, бе намерила терени за снимките, бе избрала изпълнителя, бе организирала екипите, бе се спряла на продуцентска къща и одобрила офертата й, какво я очакваше сега? През следващите две седмици й предстоеше да успокоява всички, че скоро ще бъдат нахранени, че остава да се заснемат само още няколко дубъла, че утре времето ще е по-хладно, че до обед климатикът в хотела ще бъде поправен и че е изключено храната в следващия град да е толкова лоша. Присъствието на нервозния хомосексуален приятел и френския пудел правеха нещата още по-трудни. От друга страна, Хенри Джоунс-Адамс вече бе показал, че има уравновесен характер, че е забавен и приятен човек, и Сам се надяваше да държи под контрол както любовника, така и кучето си. Тя приемаше спокойно обстоятелството, че е обратен, но се бе поопънала, когато бе пожелал да вземе със себе си своя малък антураж. Хенри обаче настояваше на това, а им бе толкова нужен, че биха му разрешили да доведе дори майка си и четиринайсет от най-скъпите си приятели.
Питиетата в самолета поуспокоиха нервите и духовете на всички. Чарли беше в отлична форма, развличаше ги през целия полет и накрая, половин час преди кацането в Тусон, хората се развеселиха. Този ден нямаше да вършат нищо. Предстоеше им само да пропътуват триста километра до мястото на снимките в три взети под наем комбита заедно с цялата екипировка. После щяха да се навечерят и наспят хубаво и рано-рано на другия ден да се заловят за работа. Навиците от ранчото явно щяха да бъдат полезни на Саманта, тя очакваше всяка сутрин да се буди в четири и половина. И вече бе запланувала с какво да запълни един-два часа от времето си след работа. Бе си съставила допълнителен списък на хората, с които искаше да говори. В което и ранчо да се намираше, вечер щеше да прекарва известно време в компанията на каубоите и да бъбри с тях. Възможно беше някой от тях да е работил някъде с Тейт, да познава човек, свързан по някакъв начин с него: родственик, бивш работодател или друг, който да знае къде е той сега. Струваше си да опита. Струваше си да опита всичко.
Когато самолетът спусна колелата за кацане, Саманта се усмихна на себе си, изпълнена с нова надежда. Кой знае, може би в близките дни щеше да влезе в някое ранчо и да съгледа, подпрян на оградата, красив висок каубой. И този път нямаше да е някой непознат, а Тейт, с тези негови зелени очи, с меката усмивка и устата, която тя толкова много обичаше… Тейт…
— Добре ли си, Сам? — Тя се обърна, Чарли я тупаше по рамото и я гледаше някак особено.
— А? — Все още изглеждаше сепната.
— Говоря ти вече от десетина минути.
— Колко мило.
— Исках да те попитам кой ще кара другите две коли.
Сам набързо събра мислите си и даде своите разпореждания, ала когато кацнаха, умът й отново бе някъде далеч. Рееше поглед към далечния хоризонт и се питаше дали на следващия или на по-следващия ден вече няма да го е намерила… Искаше и се да прошепне: „Там ли си, Тейт?“, но знаеше, че няма да получи отговор. Нямаше как да разбере. Трябваше просто да продължава търсенето. Та нали затова беше дошла.
Те бяха между първите, които слязоха от самолета. Саманта бързо организира групата, уреди формалностите по колите, определи кой да ги кара, раздаде пътни карти, купи кутии със сандвичи за из път, връчи на всекиго талон за мотела, в случай че трите коли не пристигнат заедно. Както винаги, беше помислила за всяко нещо.
В автомобила, който караше тя, бяха Чарли, фризьорът, гримьорката, актьорът с приятеля си и пудела и всичките куфари „Вюитон“. Екипировката, снимачната група и асистентите пътуваха с другите две коли.
— Настанихте ли се? — Чарли се обърна да види какво е положението отзад и раздаде кутии изстуден плодов сок.
В Аризона бе по-горещо и от ада и всички бяха доволни, че колата е с климатична инсталация. Хенри бе зареден със смешни истории от турнетата си в Англия, приятелят му ги разсмиваше с разкази за това какво е да откриеш, че си гей в градче като Дъбюк, фризьорът и гримьорката пък описаха с най-големи подробности какво са преживели, когато в Лос Анжелис неотдавна били наети да подготвят за сцената прочута рок звезда; с една дума, пътуването протичаше приятно. До момента, в който пристигнаха в хотела. Тук, както можеше да се очаква, се разигра първата драма. Собственикът не пускаше в стаите кучета, не одобряваше приятеля на Хенри, гледаше ужасено огненочервената коса на фризьора с пънкарския син кичур отпред и свирепо се мръщеше на „ония грозни кафяви куфари“. Приятелят на Хенри направо се разтрепери от подобно непочтително отношение към любимия му комплект „Вюитон“ и заплаши, че ако трябва, ще спи в колата, но няма да изостави пудела. Стодоларова банкнота, която в отчета за разходите щеше да бъде калкулирана към графа „бакшиши и други“, отвори пътя на Джорджи и той беше допуснат в тюркоазното пластмасово великолепие на хотела.