Тълпата, която я гледаше, притихна. До този момент препускащата през полята Саманта представляваше красива гледка, русите й коси се развяваха зад гърба й редом с черната грива и опашката на Сивия дявол. Сякаш се бе сраснала с едрия жребец, всеки неин мускул бе в съзвучие с неговите. Ала сега един от каубоите скочи от оградата да я спре, неколцина други затаиха дъх, а управителят се развика, сякаш тя можеше да го чуе. Но вече бе твърде късно.
Сред полето се виеше малка река, невидима отстрани, и Саманта вече се носеше към нея. Коритото бе толкова тясно, че стига да го забележеше навреме, би го прескочила с лекота. Ала беше и доста дълбоко и ако конят се спънеше, тя щеше да бъде изхвърлена право срещу стръмния каменист бряг. Управителят вече тичаше натам, размахвайки афектирано ръце, Чарли го видя и също се затича. Като че и двамата знаеха какво ще стане. И в същия миг то наистина се случи. Жребецът стигна до рекичката, която бе забелязал преди Саманта, и се закова на място. Неподготвена, тя излетя във въздуха със страховита дива грация, с развята коса и разперени ръце, и тихо изчезна от погледите им.
Като видя това, Чарли се втурна към един от автомобилите, завъртя ключа и запали мотора, включи на скорост и потегли, без да го е грижа, че може да прегази някого. Мястото беше твърде далеч, за да тича дотам. Лудо занатиска клаксона, за да привлече вниманието на управителя, той се метна до него, колелата изскърцаха по чакъла и заподскачаха с трясък, когато навлязоха в пасището. Чарли издаваше ужасяващи гърлени звуци и мърмореше нещо под нос: молеше се.
— Какво има там? — попита той управителя, без да сваля очи от пътя си. Караше с близо сто километра, само преди миг Сивия дявол бе профучал край тях, препускайки през глава към конюшнята.
— Дере — отвърна управителят, взирайки се напрегнато пред себе си. Все още не се виждаше нищо. Но само след миг извика „Стоп!“ и Чарли удари спирачките.
Управителят го поведе през тревата, спуснаха се по лек наклон и стигнаха до мястото на брега, където бе спрял Сивия дявол. В началото не забелязаха абсолютно нищо, но после Чарли я съзря: бялата риза почти се бе свлякла от тялото й, гръдният кош, лицето и ръцете й бяха нарязани до неузнаваемост, косата й бе пръсната около нея. Саманта лежеше пред тях изпотрошена, кървяща и смразяващо неподвижна.
— О, Боже мой… о, Боже мой… — Чарли се разплака и се хвърли към нея, но управителят вече бе коленичил до главата й и внимателно бе притиснал два пръста отстрани на врата й.
— Още е жива. Качвай се в колата, върни се в къщата и се обади на шерифа. Кажи му веднага да изпрати хеликоптер. И ако може, да доведе фелдшер, лекар или сестра.
В градчето Стиймбоут Спрингс нямаше много медицински персонал, подходящ за случая. От положението, в което лежеше Сам, личеше, че има доста счупени кости, възможно бе дори да е пострадал гръбначният й стълб.
— Хайде, човече, размърдай се!
Чарли изтри лицето си с ръкав и се втурна към колата, върна я малко на заден ход, после обърна и настъпи педала за газта, питайки се трескаво дали Саманта ще оживее. „Проклет кон!“, крещеше той, докато караше назад, където останалите напрегнато чакаха да разберат какво е станало. Щом стигна, изскочи навън и се разпореди да направят необходимото.
Сетне се върна при Сам, коленичи до нея и се опита да спре бликащата от раните на лицето й кръв с пешкира, който беше намерил в колата. Когато след двайсет минути се качи с нея в хеликоптера, лицето му беше мрачно. Бе оставил двамата асистенти да уредят сметките с участниците в екипа. Щеше да се срещне с всички тях късно през нощта в Денвърската болница.
Пътуването с хеликоптера сякаш нямаше край и след като най-сетне пристигнаха в Денвър, бе очевидно, че животът на Саманта е в сериозна опасност. С тях имаше фелдшер, който в последните десет минути от пътя я включи към апарат за изкуствено дишане. Чарли с тревога наблюдаваше всичко това и много му се искаше да го попита дали според него има шанс тя да остане жива, но не събра смелост. Не му оставаше друго, освен да гледа безпомощно отстрани и да се моли.
Приземиха се възможно най-меко на ливадата пред болницата „Сейнт Мери“, след като бяха алармирали целия въздушен трафик, че пристигат и кацат с код „синьо“. Чарли отчаяно се мъчеше да си спомни какво означава това и накрая реши, че сигурно се отнася за транспортирането на човек, чийто живот виси на косъм.