— От мен ли чакате отговор, докторе?
Човекът в бялата престилка кимна.
— Да.
— Кога?
— Още сега.
На Чарли му се искаше да изкрещи: „А откъде да знам дали ви бива?“ Но друг глас му нашепваше: „Нима имаш някакъв избор?“ Да не я оперират означаваше Сам да умре, от нея да не остане нищо друго, освен русата коса и натрошеното тяло: нито ума, нито сърцето, нито душата. Спазъм стегна гърлото му при тази мисъл. А с операцията можеха да я убият… но… ако останеше жива, щеше да си е Сам. В инвалидна количка, но Сам.
— Започвайте!
— Господин Питърсън?
— Оперирайте. Оперирайте, по дяволите… оперирайте! — Чарли крещеше.
Лекарят излезе забързано, а той се обърна и заблъска с юмрук стената.
Постепенно се овладя, отиде да си купи цигари и кафе и се сви в един ъгъл като изплашено животно с вперен в часовника поглед. Един час… два часа… три… четири… пет… шест… седем… В два часа през нощта лекарят се върна и го завари да чака с разширени от ужас очи, едва ли не позеленял от мъка, убеден, че Саманта вече е мъртва. Умряла е и никой не му е казал. Никога през живота си не бе изпитвал такъв страх. Неговото проклето решение я бе убило. Не биваше да дава съгласието си за операцията, трябваше да се обади на бившия й съпруг. Господи, ами майка й? Дори не бе започнал още да мисли за последствията от своето решение. Лекарят искаше отговор и…
— Господин Питърсън?
— А? — Чарли гледаше човека в бялата престилка като в транс.
— Господин Питърсън, сестра ви е добре — леко го докосна по рамото той.
Чарли кимна. Най-напред дойдоха сълзите, а после изведнъж сграбчи лекаря в прегръдките си.
— Боже мой… Боже мой… — Само това успяваше да прошепне. — Мислех, че е умряла…
— Тя е добре, господин Питърсън. Сега се приберете вкъщи и починете малко — посъветва го той, но си спомни, че те са от Ню Йорк. — Имате ли къде да отседнете? — Чарли поклати глава и лекарят надраска на листче хартия името на някакъв хотел. — Опитайте там.
— Ами Сам?
— Не мога да ви кажа много. Знаете каква беше целта ни. Закърпихме, каквото можахме. Шията й ще се оправи. Гръбнакът… е, нали знаете… ще остане с парализа на долните крайници. Почти съм сигурен, че гръбначният мозък няма никакви увреждания, нито от падането, нито от раздробените костици. Но сега просто трябва да изчакаме. Операцията беше много дълга. — Личеше си и по лицето му. — Просто ще трябва да изчакаме.
— Докога?
— С всеки изминал ден ще знаем по нещо повече. Ако издържи до сутринта, изгледите ще са чувствително по-добри.
Чарли си даде сметка какво означава това и погледна въпросително лекаря.
— Ако тя… ако тя издържи, колко дълго ще трябва да остане тук? Кога ще бъде възможно да я преместим в Ню Йорк?
— Ооо — въздъхна лекарят, размишлявайки с вперени в пода очи, после отново вдигна поглед към Чарли. — Наистина ми е трудно да преценя отсега. Все пак бих казал, че в най-добрия случай бихме могли да я преместим с авиолинейка някъде след три или четири месеца.
След три или четири месеца?
— А после? — осмели се да попита Чарли.
— Наистина е твърде рано дори да мислим за всичко това — сгълча го лекарят, — но перспективите са за минимум година болнично лечение, господин Питърсън. Ако не и повече. Ще й се наложи да промени много неща в живота си. — Чарли замислено поклати глава, едва сега започваше да разбира какво предстои на Саманта. — Ала нека най-напред се погрижим да издържи благополучно тази нощ.
Той си тръгна, а Чарли остана сам в своя ъгъл да чака идването на останалите от Стиймбоут Спрингс.
Те пристигнаха в три и половина сутринта и го завариха да спи и да похърква тихо с отпусната на гърдите глава. Събудиха го, за да научат новините. Чарли им разказа, каквото знаеше, и всички притихнаха натъжени. После излязоха заедно от болницата и тръгнаха да търсят хотел. След като се настаниха, Чарли седна до прозореца и, разкъсван от мъка, се загледа навън към града. Едва когато Хенри и приятелят му дойдоха да поседят с него, той най-сетне даде воля на болката, ужаса, тревогата, объркването и чувството за вина, които го измъчваха, и плака на рамото на актьора повече от час. Те стояха при него и го утешаваха чак до сутринта и от този момент нататък станаха негови приятели. Това бе най-черната нощ в живота на Чарли. Но когато на съмване се обадиха в болницата, Хенри беше този, който захлупи лице в дланите си и заплака. Саманта бе още жива.
25
В деня след злополуката екипът се пръсна. Чарли проведе няколко продължителни телефонни разговора с Харви и предпочете да не заминава. Не знаеше колко време ще му се наложи да стои в Денвър, не можеше да остави задълго и Мели с четирите деца, но чувстваше, че засега мястото му е тук. Саманта беше сама в чужд град и се намираше на косъм от смъртта. Не му бе трудно да получи разрешение от Харви, който беше потресен от вестта за станалото. Той посъветва Чарли поне да опита да се свърже с майката на Сам в Атланта. В края на краищата тя бе единствената й жива родственица и имаше право да знае, че дъщеря й е в интензивното отделение на болницата в Денвър със счупен гръбначен стълб. Потърси я по телефона, но се оказа, че заедно със съпруга си е на едномесечна почивка в Европа. Не можеше да направи нищо повече. Сам и бездруго не бе особено привързана към майка си, а втория си баща считаше за глупак. Истинският й баща беше починал още преди години. Чарли нямаше на кого другиго да се обади. Разбира се, вече бе разговарял с Мели и тя бе ридала като дете: „О, бедната Сам… О, Чарли… как ще живее… на инвалиден стол… и съвсем сама…?“ Той също се бе разплакал и бе сложил слушалката.