Оставаше да позвъни още веднъж на Харви, защото го бе помолил да разпита за лекаря, който бе оперирал Сам, при все че, меко казано, вече бе малко късно. Ала му поолекна на душата от онова, което чу. Харви бе разговарял с всичките си познати ортопеди от Бостън, Ню Йорк и Чикаго, дори се бе свързал със свой приятел, известен хирург.
— Благодаря на Бога, че имаш такива връзки, Харви. Впрочем какво каза той?
— Каза, че човекът е от най-добрите.
Чарли изпусна дълга въздишка на облекчение. Сега не му оставаше друго, освен да седи и да чака. Позволяваха му да влиза при Сам за по пет минути на всеки час. Но всъщност не можеше да помогне с нищо. Тя още бе в безсъзнание и до края на деня в състоянието й не настъпиха промени.
Дойде в съзнание чак на следващата вечер, към шест часа, когато бе отишъл да я види за осми път. Чарли се бе подготвил да постои няколко минути край нея, както правеше час след час от сутринта, да погледа неподвижното й, омотано в бинтове лице, а сетне, щом сестрата му даде знак, да затвори вратата и да си иде. Но докато я наблюдаваше, му се стори, че този път нещо се е променило. Положението на ръцете й бе малко по-различно и цветът на лицето й беше по-добър. Застанал до леглото, Чарли започна леко да милва дългите руси коси с избелели от слънцето кичури и нежно да мълви името й. Говореше й, сякаш тя можеше да го чуе. Повтаряше й, че е до нея, че всички я обичат и че ще оздравее. Преди сестрата да го отпрати, Сам отвори очи, видя го и прошепна:
— Здрасти.
— Какво? — възкликна смаяно той и гласът му прозвуча като експлозия в пълната с монитори стая. — Какво каза?
— Казах здрасти.
Сам говореше много тихо, но на Чарли му се искаше да нададе боен вик от радост. Вместо това се наведе съвсем близо до нея, за да го чува добре, и също зашепна:
— Ей, рожбо, справяш се чудесно!
— Така ли?… Какво… се е случило…? — Гласът й заглъхна. На Чарли не му се щеше да отговаря, ала тя не откъсваше очи от него.
— Ти взе здравето на един кон.
— Черния красавец ли? — Изглеждаше объркана и унесена и той се боеше, че отново ще загуби съзнание, но клепачите й трепнаха и се отвориха. — Не… сега си спомням… сивия жребец. Там имаше дере… река… нещо…
Имаше, разбира се. Нещо, което бе променило целия й живот.
— Да. Няма значение. Това вече е минало.
— Защо съм тук?
— За да мога да си отдъхна от теб. — И двамата продължаваха да шепнат. Чарли й се усмихна и много нежно взе ръката й в своята. Никога не се бе радвал толкова на присъствието й, колкото в този момент.
— Може ли да си ида вкъщи? — Въпросът й прозвуча сънливо и детински и тя отново затвори очи.
— Още не.
— А кога? Утре ли?
— Ще видим. — Утре… Щяха да дойдат и да си отидат още стотици дни. Ала в момента Чарли не бе в състояние да изпита огорчение, така безкрайно щастлив беше, че най-страшното я бе отминало. Саманта бе жива и в съзнание, това определено беше добра поличба.
— Нали не си се обаждал на майка ми? — погледна го подозрително тя и Чарли побърза да поклати глава.
— Разбира се, че не съм — излъга той.
— Добре. Съпругът й е голям идиот.
Чарли й се усмихна, очарован от лекия тон на разговора, а после сестрата се появи на прозореца и му даде знак да си тръгва.
— Сега трябва да вървя, Сам. Но утре ще дойда пак. Нали, скъпа?
— Добре. — Тя му се усмихна нежно, затвори очи и отново заспа.
Щом се върна в хотела, той се обади на Мели и й каза, че Саманта е дошла в съзнание.
— Какво означава това? — Тя все още бе много разтревожена, но Чарли беше в приповдигнато настроение.