— Не знам какво означава, любов моя. Ала в момента определено ми идва добре. Аз мислех… Мислех, че може да сме я загубили.
— Аз също.
Чарли остана в Денвър със Саманта още две седмици, докато накрая и Мели, и Харви започнаха да проявяват нетърпение. Той знаеше, че трябва да се прибере, Мели и децата ужасно му липсваха, но никак не му се искаше да изостави Сам. Все пак си даваше сметка, че не може да стои с нея цели три месеца. И една вечер, докато се опитваше да събере сили и да си направи резервация за самолета в края на седмицата, му хрумна нещо. На другата сутрин издебна лекаря пред кабинета му и плахо изложи плана си.
— Какво ще кажете, докторе?
— Че е много рисковано. Струва ли си? Защо е толкова важно да я върнете в Ню Йорк?
— Защото приятелите й са там. Тук си няма никого.
— А родителите ви? Не могат ли да дойдат?
Чарли го погледна озадачено, после си спомни, че все още се представя за брат на Саманта, и поклати глава.
— Не. Те пътуват из Европа и поне още месец няма да мога да се свържа с тях. — Вече бе разузнал, че от службата на втория й баща ще могат да ги открият, ако се наложи да говори с тях, но Сам бе непреклонна по този въпрос. Не желаеше майка й да знае. — Просто не ми се иска да я оставям сама тук, а наистина трябва вече да се връщам.
— Разбирам — замислено каза лекарят. — Знаете, че тук тя ще бъде в добри ръце.
— Убеден съм — погледна го топло Чарли. — Но… тъкмо сега… Когато разбере какво я очаква, докторе, ще й е нужен всеки близък човек.
— Няма да споря с вас. В момента наистина няма никаква опасност, стига да успеем да я закрепим и да я предпазим от пневмония. — Пневмонията си оставаше най-сериозната заплаха за нея. Заедно с гипсовото корито (тя го наричаше своя „шиш за барбекю“) Сам бе окачена на голяма машина и по няколко пъти на ден я обръщаха като печено пиле. Ала тя още не се досещаше за последствията от случилото се и лекарят не искаше да й казва, докато не поукрепне, считаше, че засега това не е необходимо. — Прав сте, Питърсън. Когато разбере, а този ден ще дойде доста скоро, всички вие ще сте й нужни. Не мога вечно да го крия от нея. Две седмици след злополуката и операцията тя вече не е така замаяна, умът й се избистря и рано или късно ще събере две и две. А когато се досети, че никога повече няма да ходи, за нея ще е много травматизиращо. Бих искал тогава да сте тук.
— Или тя да е там. Как мислите?
— Фирмата ви може ли да наеме самолет? Ще го направили?
— Да. — Сутринта беше говорил с Харви и той му бе казал да не се спира пред никакви разходи. — Сестра, лекар, всякаква апаратура, каквато сметнете за нужна. Вие ще ръководите всичко, ние ще плащаме сметките.
— Добре тогава — отвърна замислено той. — Ако през следващите дни състоянието й остане стабилно, ще направя необходимото и в края на седмицата ще я преместим в Ню Йорк.
— И вие ли ще дойдете? — Чарли кръстоса пръсти и лекарят кимна. — Слава Богу. Благодаря ви, докторе. — Лекарят се усмихна, а Чарли побърза да съобщи новината на Сам.
— Прибираш се вкъщи, малката.
— Наистина ли? Мога да си замина? — Изглеждаше едновременно и сепната, и очарована. — А какво ще стане с барбекюто ми? Няма ли да ни вземат много за свръхбагаж?
Тя се шегуваше, но Чарли виждаше, че предстоящото пътуване я плаши. Бе започнала да проумява колко сериозно е било положението й и че опасността още не е отминала. Единственото, за което засега не си даваше сметка, бе, че краката й ще останат парализирани. Ала щеше да го разбере. Чарли изтръпваше при мисълта за това. Тъй или иначе, докато беше в гипс, нямаше да се досети.
— Не, сладурано. Извинявай, изразих се неточно — ухили се той. — Ще си носим и барбекюто. Харви каза, че можем да си наемем самолет само за нас.
— Но, Чарли, това е лудост! Не могат ли да ме изправят на патерици или, ако положението е толкова лошо, да ме натикат в инвалидния стол заедно с глупавото ми гипсово корито и да ме качат на самолета?
— Само ако искаш заради теб да получа инфаркт. Виж, Саманта, истината е, че зле си се подредила и сега не бива да поемаме никакви рискове. Пък и защо да не пътуваме като баровци? Ако ще е гарга, да е рошава!
— С чартърен самолет? — Тя очевидно се колебаеше, но Чарли кимна с усмивка.
— Разбира се, ще трябва да видим как ще си през следващите няколко дни.
— Ще съм добре. Искам да се махна оттук. — Усмихна се уморено. — Искам само да си ида вкъщи и да си легна в собственото легло.
Чарли се сепна, като си даде сметка, че под „вкъщи“ тя е разбрала своя апартамент, а той бе имал предвид само Ню Йорк. По-късно спомена това пред лекаря, който го успокои:
— Опасявам се, че ще се сблъсквате с още много подобни ситуации, господин Питърсън. Човешкият ум е странно нещо. Приема само онова, с което може да се справи. Останалото слага настрани, до момента, в който натрупа достатъчно сили да се заеме с него. Някъде дълбоко в съзнанието си тя знае, че още е твърде болна, за да се прибере у дома, но не е готова да го приеме. Когато му дойде времето, това ще стане и не е необходимо вие да се намесвате. Поне засега. Ако трябва, можем да обсъдим този дребен проблем на летището в Ню Йорк. Но тя ще се справи с него, когато е готова за това, също както и с факта, че никога повече няма да ходи. Един ден цялата информация, която Саманта вече има, ще иде на мястото си и тя ще разбере.