Чарли въздъхна тихо.
— Откъде знаете, че ще го приеме?
Лекарят замълча за момент, после отговори:
— Няма друг избор.
— Мислите ли, че ще успеем да я върнем в Ню Йорк?
— Разбира се, рано или късно — спокойно отвърна лекарят.
— Имах предвид в края на тази седмица.
— Ще почакаме и ще видим, нали? — Той се усмихна и тръгна на визитация.
Следващите няколко дни сякаш се проточиха безкрайно, а Сам изведнъж стана нетърпелива, нервна и неспокойна. Искаше да си отиде вкъщи, но имаше проблеми. Коритото я жулеше, беше започнала леко да кашля, от лекарствата по ръцете и лицето й се бе появил обрив и страшно я сърбяха многобройните заздравяващи рани, коричките, на които падаха.
— Господи, Чарли, приличам на същинско чудовище! — Гласът й издаваше раздразнение, за пръв път откакто бе тук. Още с влизането си той забеляза, че очите й са зачервени.
— Нищо подобно. Намирам, че изглеждаш великолепно. Е, какво ново?
— Нищо. — Ала изглеждаше мрачна и Чарли внимателно я наблюдаваше, крачейки напред-назад. Тя вече не беше в интензивното отделение, бе настанена в малка стая, почти изцяло заета от леглото. В ъгъла имаше маса, отрупана с цветя: от Хенри, любовника му Джак и останалите членове на екипа, от Харви, от Мели и от него самия.
— Искаш ли да чуеш малко сплетни от службата?
— Не. — Легнала в гипсовото корито, Сам затвори очи, а Чарли я гледаше и се молеше да не се разболее. Доста време остана така и когато ги отвори, погледът й искреше от сълзи и гняв.
— Какво има, бебчо? Хайде, кажи на тате.
Той седна на стола до леглото и взе ръката й.
— Нощната сестра… онази със смешната червена перука… — Сълзите бавно потекоха. — Тя каза, че когато се върна… — Сам преглътна риданието и стисна ръката му, а той бе благодарен, че поне горната половина на тялото й функционира нормално. — Тя каза, че няма да си отида вкъщи… че просто ще ме закарат в друга болница… в Ню Йорк… О, Чарли… — захлипа като малко дете — вярно ли е?
Той я погледна. Искаше му се да я прегърне и успокои, както правеше със синовете си, но огромното гипсово корито и машината, която го крепеше, не можеха да се обхванат с ръце. Оставаше му само да държи ръката и нежно да милва лицето й. Знаеше, че трябва да й каже истината.
— Да, рожбо, вярно е.
— О, Чарли, искам да си ида у дома! — Тя се разрида отчаяно, но веднага изстена от болка.
— Недей така, глупаче, ще се нараниш. Хубаво е да си поплачеш, само че гледай да е по-тихо. — Опитваше се да се шегува, ала беше разстроен от реакцията й. За нея всичко това бе едва началото на дългия и труден път, който трябваше да измине. Досегашният й живот бе свършил в един миг, пресечен от нищо и никаква рекичка. — Хайде, момичето ми, самото връщане в Ню Йорк ще бъде стъпка във вярната посока, нали така?
— Предполагам.
— Разбира се, че ще бъде.
— Да, но аз искам да си ида у дома. Не искам да отивам в болница.
— Е — погледна я той с крива усмивка, — но не е ясно, че с ума ти всичко е наред. Ами налага се да останеш в болница за известно време. И какво от това? Аз ще мога да те посещавам, а също и Мели, и Харви, и който поискаш…
— Не и майка ми! — Сам завъртя очи и се засмя през сълзи. — Да му се не види, Чарли, защо трябваше да ми се случва това? — Усмивката помръкна и сълзите отново се затъркаляха по лицето й.
Той дълго седя до нея и държа ръката й, а после й каза единственото нещо, което знаеше с положителност:
— Обичам те, Сам. Всички те обичаме. И всички сме с теб.
— Ти си най-добрият приятел на света и аз също те обичам. — Това я накара да се разплаче още по-силно, но в този момент влезе сестрата с обяда й.
— Чух, че ни напускате, госпожице Тейлър. Вярно ли е?
— Ще се опитам. — Тя се усмихна на Чарли. — Но ще се върна. Другия път без чужда помощ, само на гости.
— Много ще се радвам. — Сестрата се усмихна любезно и излезе от стаята, а Чарли въздъхна вътрешно от облекчение. Ужасно се бе изплашил тя да не изтърве нещо в отговор на това „без чужда помощ“.