— Е — погледна го Сам, отпивайки от чашата с бульон, — кога заминаваме?
— В събота удобно ли ти е или имаш други планове? — ухили се той, безкрайно зарадван.
Тя полагаше усилия. О, Господи, Тя полагаше усилия!
— Да, в събота ми се вижда добре. — Гледаше го усмихнато и Чарли не можеше да не си помисли колко прав беше лекарят: когато беше готова да приеме нещо, тя го приемаше. Питаше се само кога ще бъде в състояние да приеме останалото. — Да, в събота звучи много добре. В коя болница отивам, Чарли?
— Не знам. Интересува ли те?
— Имам ли избор?
— Ще разбера.
— Опитай за „Ленъкс Хил“. В хубав район е и е близо до метрото. Така всеки, когото искам да видя, би могъл да ме посети. Може би дори Мели — усмихна се с нежност тя. После попита: — Мислиш ли, че е възможно да донесе бебето?
Чарли се просълзи.
— Аз ще го скрия под палтото си и ще го вкарам вътре. Ще кажа, че е твое.
— Сякаш наистина е мое, знаеш ли… — промълви смутено Сам. — Сякаш… Е, нали в края на краищата носи моето име.
Той се наведе и я целуна по челото. Не можеше да каже и дума повече, без да се разреве.
26
Когато в събота сутринта самолетът се отдели от пистата на денвърското летище, Чарли затаи дъх. С тях пътуваха хирургът ортопед на Саманта, млад лекар — стажант, две сестри, жизнеподдържаща апаратура и кислород, достатъчен да ги запрати чак в Южна Америка. Саманта бе леко упоена, изглеждаше много ведра и развълнувана, че си отива в Ню Йорк. Лекарят явно беше доволен от състоянието й. Той бе уредил да я приемат в болницата „Ленъкс Хил“, както и на летището да ги чака линейка. Бяха получили специален въздушен коридор и по целия маршрут поддържаха връзка с контролните кули от сектор на сектор. Ако на Сам внезапно потрябваше помощ, каквато не могат да й окажат във въздуха, можеха да се приземят почти навсякъде по пътя с предизвестие само от няколко минути. Беше помислено за всичко и сега им оставаше само да долетят благополучно до Ню Йорк.
Яркото августовско слънце надничаше през илюминаторите, а Саманта не преставаше да говори за връщането си у дома. Беше леко възбудена от лекарствата, през цялото време се кикотеше и пускаше не особено уместни шеги, на които се смееха всички, с изключение на Чарли. Той бе пред нервен срив. Беше се нагърбил с тежка отговорност и съзнаваше, че ако нещо се случи, вината ще е негова. Не биваше да настоява, не биваше да ги кара да бързат, трябваше да я остави в Денвър.
Към средата на полета лекарят го видя да гледа отнесено през един от илюминаторите в задната част на самолета, докосна го леко по рамото и му заговори тихо, тъй че Саманта да не чуе, ако се събуди. Тъкмо бе: заспала.
— Всичко е наред, Питърсън. Още малко, и свършва. Тя го понася чудесно. Направо чудесно.
Чарли се обърна и му се усмихна.
— Тя може и да издържи, но за мен не е сигурно. Струва ми се, че през последните две седмици съм остарял с двайсет години.
— Това е голямо изпитание, не само за нея, но и за семейството.
Най-смешното бе, че той дори не й беше роднина. Ала затова пък й беше приятел. Би го направил за всеки: за зет си, за Харви, за… Сам… Ако трябваше, би стоял до леглото й още цял месец. Ужасно му беше жал за нея. Какъв, по дяволите, щеше да е животът й сега? И си нямаше никого, нито съпруг, нито любовник. Онзи проклет каубой, за когото му бе говорила, беше избягал и тя дори не знаеше къде е. Кой щеше да се грижи за нея? Никой. За пръв път от дълго време той отново изпита ненавист към Джон Тейлър. Ако този негодник се беше държал като порядъчен съпруг, сега нямаше да е сама. Но нещата стояха именно така. За нещастие тя беше сама.
Докато размишляваше за всичко това, лекарят го бе наблюдавал. Той сложи ръка на рамото му и каза:
— Не я покровителствайте излишно, Питърсън. Би било ужасна грешка. Когато му дойде времето, тя ще трябва да се справя самостоятелно. Не е омъжена, нали?
Чарли поклати глава.
— Не, вече не е. В момента мислех тъкмо за това. Ще й бъде много трудно.
— Да, за известно време. Но ще свикне. Всички свикват. Саманта ще може да води пълноценен живот. Ще се грижи за себе си и за околните, по-късно ще се върне и към работата си. След като не е танцьорка на степ, разликата няма да е кой знае колко голяма, освен в психологически план. Там възникват проблемите. Но от „Ленъкс Хил“ няма да я изпишат, преди да е укрепнала, както физически, така и психически. Ще я научат да се грижи за себе си, да бъде независима. Ще видите. Тя е красива млада жена, силна и волева, няма причини да не се приспособи. — Той замълча за момент, после стисна рамото на Чарли и се усмихна. — Вие взехте най-доброто решение… и първия, и втория път. Щеше да е престъпление, ако не бяхме я оперирали и бяхме изгубили този дух и този ум. И за нея наистина ще е най-добре в Ню Йорк, сред близките и приятелите.