Чарли се обърна към него и го погледна с признателност.
— Благодаря, че ми го казахте.
Лекарят не отвърна нищо, само го потупа по рамото и отиде да нагледа Саманта.
След два часа кацнаха на летище „Кенеди“. Прехвърлянето в голямата линейка протече абсолютно гладко, успоредно с тях се движеше кола с животоподдържаща апаратура и трима фелдшери. Докато летяха на пълна скорост по магистралата, лампите им мигаха, но сирените не бяха включени. След половин час пристигнаха без проблеми в „Ленъкс Хил“. По време на този последен етап от пътуването Сам каза на Чарли с усмивка:
— Знаеш ли, така става по-бързо, никакви притеснения с прибирането на багажа, никакви таксита.
— Виж — ухили се той, — направи ми тази услуга и следващия път ми позволи да се притеснявам с багажа. И нека вземем такси.
Ала когато се озоваха в „Ленъкс Хил“, нямаше време за шеги. Минаха повече от два часа, докато я пренесат в болницата и я настанят удобно в самостоятелна стая. Сетне тя се запозна с новия си лекар, който очакваше пристигането й, отново благодарение на Харви. След като всичко приключи, и Сам, и Чарли бяха на края на силите си. Също и лекарят от Денвър, който бе помагал при инсталирането на апаратурата. Той щеше да прекара няколко дни в Ню Йорк, за да я наблюдава, и да се прибере с търговски самолет. Останалите от медицинския екип бяха освободени и щяха да отлетят с въздушната линейка за Денвър още същата вечер. На всички бе платено още преди пътуването.
— Мислиш ли, че вече мога да си вървя, Сам? — попита Чарли с уморена усмивка. Бяха й сложили инжекция и тя вече започваше да се унася.
— Да, скъпи… разбира се… всичко ще бъде наред… Предай на Мели, че я обичам… И благодаря…
След пет минути той влезе с лекаря в асансьора, после взе такси и след още десет минути вече бе пристигнал на Източна осемдесет и първа улица и стискаше в обятията си своята Мели.
— О, миличко… о, миличко… — Имаше чувството, че се връща от война, и изведнъж си даде сметка колко отчаяно му е липсвала тя и колко е уморен. Трагедията на Сам и несподелената отговорност за съдбата й бяха смазващ товар, който до този момент не бе си позволявал да почувства. А сега единственото му желание бе да се люби с Мели. Тя бе проявила предвидливост и бе наела жена да наглежда децата. Както можеше да се очаква, те веднага се накачулиха върху му, зажаднели за игрите и закачките с него, и не го оставиха на мира, докато не го раздърпаха целия. Тогава Мели ги отпрати с детегледачката, затвори вратата на спалнята, напълни ваната, направи му масаж и се люби с него, докато той не заспа, щастливо усмихнат. След два часа го събуди с вечеря, шампанско и малка торта с надпис „Добре дошъл у дома“, която бе направила специално за него.
— О, Мели, толкова те обичам!
— И аз те обичам. — После, докато похапваха от тортата, попита: — Как мислиш, дали да не се обадим на Сам?
Но Чарли поклати глава. Беше дал на Саманта всичко, което можеше. Поне сега, поне тази вечер искаше да е с Мели. Не желаеше да мисли за ужасната злополука, за сивия кон, който от седмици го преследваше в сънищата, за Саманта в нейното гипсово корито, нито за факта, че тя никога повече нямаше да проходи. Искаше само да бъде с жена си и да я люби, докато заспи в прегръдките й. Което се случи малко след полунощ, с последна уморена прозявка и широка усмивка.
— Добре дошъл у дома — нежно прошепна Мели, целуна го по врата и изгаси лампата.
27
— Добре съм, майко, наистина… Не ставай глупава… няма защо да идваш… О, за Бога… Да, разбира се, че съм още в гипс, но тук ми е много добре. Не, не искам да ме местят в Атланта. Преди три седмици ме прехвърлиха тук от Денвър, няма нужда повече да се местя… защото тук съм си у дома, майко. В Атланта не познавам никого. Да, разбира се, ще имам теб и Джордж… Стига, майко… моля те! Не го мразя… — Тя завъртя очи, обърнала глава към Мелинда, която тъкмо влизаше в болничната й стая, направи ужасна гримаса и, сочейки слушалката, произнесе само с устни „майка ми“. Мелинда се засмя. — Честно ти казвам, майко, лекарят е чудесен, аз го харесвам… Знам, че е компетентен, защото той ми го каза и майка му го обича. Хайде, мамо, позволи ми да си отдъхна. Добре съм и ще ти позвъня. Можеш да ми се обаждаш. Когато се възстановя достатъчно, ще дойда в Атланта… Не знам кога ще ми позволят да си отида вкъщи… но ще ти кажа. Обещавам… Не, майко, трябва вече да прекъсвам… сестрата ме чака… Не, не може да говориш с нея… Довиждане, майко. — Саманта сложи слушалката и изстена.