Говореше като капризно дете, а не като онази Сам, която Чарли познаваше. Но още имаше надежда да се приспособи. Лекарите казваха, че е много вероятно след време да приеме фактите. Пренастройването обаче беше ужасно трудно. За всекиго, а особено за красива и активна млада жена като Саманта.
— Той не ти изпраща бонбони, рожбо. Изпраща ти работа. — За момент зърна изненада в очите й.
— Какво искаш да кажеш?
— Само това, което казвам. Вчера говорихме с твоите лекари и те са на мнение, че няма причини да не изпълняваш част от служебните си задачи тук. Донесох ти диктофон, моливи и хартия, три папки, които Харви иска да прегледаш…
Още не беше свършил, когато Саманта се стрелна настрани с инвалидния си стол и се сопна:
— Защо да го правя, по дяволите?
Чарли реши, че вече достатъчно дълго е играла тази игра.
— Защото твърде отдавна седиш тук на задника си. Защото умът ти сече, защото можеше да умреш, но не умря. Тъй че не пропилявай онова, което имаш. — Говореше ядосано и тонът на Сам стана малко по-спокоен.
— Защо изобщо трябва да правя нещо за Харви?
— А защо той прави толкова много за теб? Защо ти даде пет месеца отпуска, когато съпругът ти те напусна, а после, след като се случи нещастието, не се спря пред никакви разходи, за да те върне у дома? Трябва да ти напомня, че ако не беше той, можеше още да си седиш сама в Денвър. И защо после ти разреши неограничена отпуска по болест и продължава да чака завръщането ти?
— Защото съм добра в професията си, ето защо!
— Кучка такава! — За пръв път от месеци й се ядоса и чувството беше приятно. — Той има нужда от твоята помощ, по дяволите. Затрупан е с работа, както и аз. Няма ли най-сетне да се вземеш в ръце и да престанеш да се самосъжаляваш?
Сам притихна и дълго седя с наведена глава, обърната с гръб към него.
— Още не съм решила — тихичко промълви тя накрая и Чарли се усмихна.
— Обичам те, Сам.
Тя бавно се обърна с лице към него и той видя, че по бузите й се стичат сълзи.
— Какво, за Бога, ще правя, Чарли? Къде ще живея? И как? О, Господи, толкова ме е страх, че накрая ще се озова при майка ми в Атланта. Те ми се обаждат всеки ден да ми напомнят какво безпомощно сакато създание съм сега. И аз самата непрекъснато си го мисля… Че съм…
— Не си. В теб няма и следа от безпомощност. Вероятно ще трябва да направиш някои промени в живота си, но в никакъв случай не е необходимо да стигаш до крайности като Атланта. Господи, та ти ще се побъркаш там. — Сам кимна тъжно, а той повдигна брадичката й и каза: — Мели и аз няма да позволим това да се случи, дори ако се наложи да дойдеш да живееш у нас.
— Но аз не искам да съм безпомощна, Чарли. Искам сама да се грижа за себе си.
— Не виждам какво ти пречи. Нали на това те учат тук?
Тя кимна бавно.
— Да, но ще трае цяла вечност.
— Колко време е цяла вечност? Шест месеца? Година?
— Нещо такова.
— А не си ли струва, след като няма да бъдеш принудена да живееш в Атланта?
— Да. — Саманта изтри сълзите с ръкава на екстравагантния си нощен жакет. — За това си струва да се мъча и пет години.
— Ами захващай се тогава, научи каквото трябва, а после излез отново сред света и върши онова, което умееш най-добре, Сам. А дотогава — той й се усмихна и погледна часовника си, — направи ми тази услуга и прегледай папките и бележките тук. Заради Харви.
— Спести си това „заради Харви“. И двамата имате бръмбари в главите. Знам какво сте намислили, но ще опитам. Прати му поздрави от мен.
— Той също ти праща поздрави. Каза, че утре ще мине.
— Напомни му да не забрави любимия ми Мики Спилейн. — Тя и Харви бяха страстни почитатели на детективските романи и той непрекъснато й изпращаше книги от този род, за да се развлича.
— О, Боже… вие двамата. — Чарли навлече отново тежкия балтон, нахлузи галошите, вдигна яката си и й помаха от вратата.
— Доскоро, Дядо Коледа. Кажи на Мели, че я обичам.
— Да, мадам. — Той докосна шапката си и изчезна, а Саманта дълго седя, вперила невиждащ поглед в папките.
Отново наближаваше Коледа и цяла сутрин бе мислила за Тейт. Само преди година се намираше в ранчо „Лорд“ и Тейт забавляваше децата, преоблечен като Дядо Коледа. На Бъдни вечер бе започнала да го опознава, оттам бе тръгнало всичко. А на Коледа я заведе в хижата край езерото. Спомените се нижеха пред вътрешния й взор като живи и тя отново почувства познатата болка, питайки се къде ли е той.
Сутринта бе разговаряла с Каролайн. В Деня на благодарността Бил получил лек сърдечен пристъп, изобщо през последните месеци състоянието му непрекъснато се влошавало. След всичките тези мрачни вести на Сам й бе неудобно да досажда на Каро с въпроси за Тейт Джордан, но все пак я попита. От него, както винаги, нямаше ни вест, ни кост. Самата Каролайн беше ужасно потисната от здравословното състояние на Бил. Наскоро бе наела нов управител, млад човек с жена и три деца, и й се струваше, че той се справя добре.