Каро и този път я насърчи да бъде упорита. Физиотерапията, на която подлагаха сега Сам, беше най-изтощителното занимание през целия й живот и тя се питаше дали си струва. Целта беше ръцете й да станат толкова силни, че да може едва ли не да се мята от клон на клон като маймуна: да ляга и да става от леглото, да сяда и да става от инвалидния стол, от тоалетната чиния и изобщо да се справя с всичко, което би й се наложило да върши, за да живее сама. Стига да проявеше добро желание, рехабилитаторите щяха да я научат да бъде напълно самостоятелна. До този момент тя се съпротивляваше, клинчеше от предложената й помощ, с вътрешното убеждение, че тъй или иначе нищо няма да се промени. Но сега, сега изведнъж почувства желание да вложи в упражненията цялата си упоритост. Чарли беше прав. Беше оживяла, а това бе достатъчна причина, за да напрегне сили.
Коледният ден бе тежък за нея. Харви Максуел мина да я види, дойдоха и Чарли с Мели и децата и сестрата пусна всички да влязат. Дадоха й да подържи бебето, което вече беше почти на пет месеца и по-хубаво от всякога. Но след като си отидоха, самотата беше убийствена. Към края на следобеда започна да й се струва, че просто няма да го понесе, в отчаянието си излезе от стаята и бавно подкара по коридора. В самия му край откри малко момче в инвалидна количка като нейната, което седеше до прозореца и тъжно гледаше снега навън.
— Здрасти, аз съм Сам — рече тя с преливащо от състрадание сърце и детето се обърна към нея. Едва ли беше на повече от шест години, а в очите му имаше сълзи.
— Вече няма да мога да си играя в снега.
— Нито пък аз. Как се казваш?
— Алекс.
— Какво получи за Коледа?
— Каубойска шапка и колан с кобур. Но не мога и да яздя.
Тя кимна замислено, ала после изведнъж каза:
— Защо да не можеш?
Момчето я изгледа така, сякаш беше много тъпа.
— Защото съм в този инвалиден стол, глупачке. Блъсна ме кола, докато карах колело, и сега трябва да остана в това нещо завинаги. — После я погледна любопитно. — Ами ти?
— Аз паднах от кон в Колорадо.
— Така ли? — веднага се оживи той и тя му се усмихна.
— Така. И знаеш ли какво ще ти кажа? Хващам се на бас, че още мога да яздя. Хващам се на бас, че и ти можеш да яздиш. В едно списание веднъж видях статия със снимки на хора като нас, яхнали коне. Струва ми се, че имаха специални седла, но все пак яздеха.
— А имаха ли специални коне? — Той изглеждаше очарован от идеята и Сам му се усмихна.
— Не мисля. Просто добри коне.
— Добрите коне хвърлят ли те от седлото? — Детето се вторачи в краката й, сетне в лицето й.
— Не. Този кон не беше добър. А пък аз бях достатъчно глупава да го яздя. Той беше много злобен, но и аз направих доста глупости.
— Какви?
— Препусках презглава надлъж и нашир и поемах доста рискове. — За пръв път бе така честна пред самата себе си. За пръв път говореше и за злополуката и бе изненадана колко малко болка й причинява това. — Харесваш ли конете, Алекс?
— Да, много. Веднъж ходих на родео.
— Така ли? Аз пък работех в едно ранчо.
— Не е вярно. — Беше възмутен. — Момичетата не работят в ранчо.
— Напротив, работят. Аз работех.
— Харесваше ли ти? — Още не изглеждаше съвсем убеден.
— Страшно.
— Защо тогава си престанала?
— Защото се върнах в Ню Йорк.
— Защо?
— Липсваха ми приятелите.
— О-о. Имаш ли деца?
— Не. — Сърцето й леко се сви, като го изрече, и мислите й веднага полетяха с копнеж към малката Сам. — Ти имаш ли деца, Алекс? — Ухили му се и той прихна.
— Разбира се, че нямам. Колко си глупава. Името ти наистина ли е Сам?
— Да. Всъщност е Саманта. Приятелите ми ме наричат Сам.
— А моето е Александър. Но само майка ми ми казва така.
— Искаш ли да се повозим? — Чувстваше се неспокойна, а момчето бе не по-лоша компания от всеки друг.
— Сега ли?
— Разбира се. Защо не? Да не очакваш гости?
— Не. — Той моментално се натъжи отново. — Те току-що си тръгнаха. Гледах ги през прозореца как си отиват.
— Добре, защо тогава ние двамата да не си направим една малка обиколка? — Тя му се усмихна закачливо, бутна го, за да му даде начална скорост, и каза на дежурната сестра, че ще заведе Алекс на разходка. Цялата сестринска стая им помаха за довиждане, като потеглиха към асансьорите и оттам: — към магазина за подаръци на приземния етаж. Сам му купи захарно петле и две захарни пръчици, а за себе си взе няколко списания. После решиха да се запасят и с дъвки и когато се върнаха на своя етаж, надуваха балончета и играеха на „познай какво е това“.