— Тя ходи! — развика се Мели. — Тя ходи… Чарли, Сам ходи…
Той се появи на вратата със сепнато изражение, не беше разбрал, че става дума за детето. Сам го гледаше изненадано, по лицето й се стичаха сълзи. После се усмихна и протегна ръце към заливащото се от смях момиченце.
— О, да, ходи!
30
Тази година „Крейн, Харпър и Лауб“ спечелиха още една награда „Клио“ за рекламен филм на Саманта, пак благодарение на нея получиха и други две големи поръчки. Лошите предчувствия на майка й не се сбъднаха. Сам работеше по-упорито от всякога, поддържаше жилището си с лекота, срещаше се с неколцина приятели и от време на време водеше вече седемгодишния Алекс на кино в събота следобед. Общо взето, беше доволна от живота си. Радваше се, че бе останала жива, че бе оцеляла. Макар и да не бе съвсем наясно с бъдещето си. Харви все още беше директор на творческия отдел и продължаваше да заплашва, че ще се пенсионира, но тя не му вярваше. До първи ноември, когато той я повика в кабинета си и разсеяно й посочи стол.
— Седни, Сам.
— Благодаря, Харви, седнала съм — ухили се тя развеселена.
Харви я погледна объркано, после се разсмя.
— Не ме изнервяй, Сам, по дяволите. Имам да ти казвам нещо… Не, да те питам…
— Да не би най-сетне да ми предлагаш ръката си след всичките тези години? — С него постоянно си разменяха шеги на тази тема. Иначе Харви бе щастлив съпруг и баща вече от трийсет и две години.
— Престани, да му се не види, днес не съм те извикал да си чешем езиците. Сам — погледна я едва ли не сърдито, — ще го направя. От първи януари следващата година се пенсионирам.
— Кога те осени това, Харви? Тази сутрин ли?
Сам продължаваше да се усмихва. Отдавна бе престанала да взема насериозно неговите заплахи за пенсиониране и бе напълно доволна от мястото, което заемаше. През годините заплатата й се бе увеличавала задоволително и агенцията й бе правила толкова много отстъпки, бе проявила такова разбиране, докато тя се бореше с различните си проблеми и по време на боледуването, че лоялността й и бездруго беше непоклатима. Не й трябваше мястото на Харви.
— Защо просто не си дадеш малко почивка и за Коледа не заминеш с Маги на хубава ваканция някъде на топло, например на Карибите. А после ще се върнеш като добро момче, ще запретнеш ръкави и отново ще се заловиш за работа.
— Не искам — отсече той с тон на своенравно дете. — Знаеш ли какво, Сам? Вече съм на петдесет и девет години и изведнъж започнах да се питам какво правя. Интересува ли се някой от рекламите? След година кой ще си спомня поне нещичко от онова, което сме създали? А аз пропилявам остатъка от най-добрите си години с Маги, седнал зад това бюро, и се скъсвам от работа. Не искам да го правя повече. Искам да се прибера у дома, докато не е станало късно. Преди да съм пропуснал своя шанс, преди някой от двама ни да се разболее или да умре. Никога не съм мислил така, но следващия вторник ставам на шейсет и просто си казах, майната му на всичко. Ще се оттегля още сега и ти не можеш да ме разубедиш, няма да ти го позволя. Тъй че те повиках тук да те попитам искаш ли моето място, Сам. Ако го искаш, ще го получиш. Всъщност това, че те питам, е само формалност, защото и да го искаш, и да не го искаш, то е твое.
Тя замълча за момент, не знаеше какво да каже.
— Страхотна реч, Харви.
— Подписвам се под всяка своя дума.
— Ами колкото и да е странно, мисля, че си прав.
Месеци наред Саманта бе размишлявала за Бил Кинг и леля Каро, бе се питала дали са се възползвали от всеки предложил им се момент, до самия край. От дълги години те бяха толкова заети да крият онова, което вършат, че положително бяха пропуснали много възможности да бъдат заедно — според Сам с нищо неоправдана загуба на енергия, която иначе биха изразходвали един за друг. Но всичко това бе вече минало. Сега повече я тревожеше състоянието на Каро, която и досега, осем месеца след смъртта на Бил, още не бе се съвзела. Тя беше в състояние на дълбока депресия и Сам много искаше да я види, ала пътуването беше единственото нещо, което все още не бе усвоила. Вече се чувстваше уверена на местна почва, знаеше, че тук може да се справи, но се боеше да напусне дома си и да замине по-надалеч. Не беше ходила и в Атланта, и най-вероятно никога нямаше да отиде. Ала посещението у леля Каро беше съвсем друго нещо. Просто още не бе взела нещата в ръцете си, не бе се организирала. Играеше си с мисълта да замине за празниците, но още не го бе решила твърдо. Перспективата да се озове там по Коледа и да се сблъска със своите спомени за Тейт пораждаше у нея странни чувства.