— Не си забавен — сърдито го отряза тя, направи завой и излезе от стаята.
След пет минути той я последва в нейния кабинет и пак подхвана същата тема, без да се смущава от гнева и от крясъците й.
— Остави ме на мира, по дяволите! Току-що научих, че е починала моя приятелка, която толкова обичах, а ти ми досаждаш с тъпите си идеи как трябвало да отида там и да яздя коне. Остави ме на мира! — сряза го тя, но това не го обезсърчи.
— Не, няма да те оставя. И на мен ми е много мъчно, че Каролайн е починала, мисля обаче, че тя ти е направила неоценим подарък. Не заради стойността му в пари, а защото това е една мечта, с която можеш да живееш до края на дните си, Сам. Наблюдавам те отмита, в който се върна в агенцията. В работата си изключително добра, както винаги, но според мен тя вече не те интересува. Струва ми се, че още откакто се влюби в онзи каубой, откакто живя там, ти не искаш нищо друго, освен ранчото. Тук не се чувстваш добре. Сега твоята приятелка ти го е завещала цялото: земята, сградите, добитъка, всичко, а на теб изведнъж ти хрумва да се правиш на инвалид. Е, ако питаш мен, ти си страхливка, Сам, и не бива да ти се позволява да играеш тази игра.
— А как смяташ да ми попречиш „да се правя на инвалид“?
— Като ти вкарам малко разум в главата. Ако трябва, и с ритници. Ще те заведа там и ще ти натрия носа в ранчото, за да си спомниш колко много го обичаш. Аз лично съм на мнение, че си луда, което е по на запад от Пъкипси, ме интересува колкото Източна Африка, но ти, ти душа даваш за всичко това. Господи, на онези снимки миналата година беше достатъчно само да видиш кон или крава, или пък да побъбриш с някой управител и очите ти светваха като крушки. Мен тази обстановка ме побъркваше, ала ти беше на седмото небе. А сега искаш да се откажеш от всичко това? Защо не направиш нещо, след като ти се предлага тази възможност? Защо не осъществиш една от мечтите си? Толкова често си разказвала на малкия Алекс за онази специална школа по езда, за която си чела. Последния път, когато дойде тук да те вземе за обяд, момчето сподели с мен, че си му обещала някой ден да го заведеш на езда. Защо не преобразиш ранчото на Каролайн в място за хора като теб и Алекс? Какво ще кажеш за тази идея?
Сам гледаше приятеля си с изумление, сълзите бяха спрели да се търкалят по бузите й.
— Но аз не бих могла да се справя, Чарли… Как да се заема с подобно начинание? Та аз не знам нищо за тези неща.
— Ще се научиш. Разбираш от коне. Имаш представа какво е да бъдеш в инвалидна количка. Разполагаш с много хора, които ще ти помагат в ръководството на ранчото, ти само ще трябва да координираш всичко, като за голям рекламен клип, а в това нямаш равна на себе си.
— Чарли, ти си луд.
— Може — погледна я ухилено той. — Кажи, Сам, няма ли да ти е приятно и ти да си мъничко луда?
— Вероятно — честно си призна тя, без да откъсва от него своите пълни с удивление очи. — Какво да правя сега?
— Защо не отидеш там и не се поогледаш още веднъж? Ранчото е твое, Сам!
— Веднага ли?
— Когато имаш време.
— Сама ли?
— Ако искаш.
— Не знам. — Тя отклони погледа си от него и се загледа в пространството, потънала в мисли за ранчото. Щеше да е толкова мъчително да го види сега, когато леля Каро вече я нямаше. Как щеше да се справи със спомените за хората, които бе обичала, а вече не бяха там? — Не искам да отивам сама, Чарли. Не мисля, че бих издържала.
— Тогава вземи някого със себе си — каза той с делови тон.
— Кого предлагаш да взема? — скептично го погледна тя. — Майка ми ли?
— Боже опази. И аз не знам. Вземи Мели.
— Ами децата?
— Тогава ни вземи всичките. Или не си прави труда, ние сами ще дойдем. Децата много ще се радват, а също и ние. И когато стигнем там, ще ти кажа какво мисля.
— Сериозно ли говориш, Чарли?
— Напълно. Смятам, че това ще бъде най-важното решение в живота ти и ще ми е крайно неприятно, ако го провалиш.
— И на мен. — Погледна го тъжно и изведнъж се сети за нещо. — Какво ще кажеш за Деня на благодарността?
— Какво да кажа?
— Той е след три седмици, защо всички да не заминем тогава?
Чарли се замисли за момент, после й се усмихна.
— Дадено. Ще се обадя на Мели.
— Сигурен ли си, че тя ще иска да дойде?
— Разбира се. Пък ако ли не — ухили се той, — ще тръгна сам.
Но Мели нямаше никакви възражения. Както и децата. Никой, освен тях, не знаеше за плановете им. Тихомълком направиха резервации за четиридневно пътуване около Деня на благодарността. Саманта не каза дори на Харви — боеше се да не го разстрои. Все още не му бе дала отговор за директорското място.