31
Докато изминаваха последните километри през хълмистия пейзаж по познатата отсечка от магистралата, Саманта стана необичайно тиха. Но останалите не забелязаха. Момчетата бяха толкова възбудени, че направо подскачаха във взетата под наем кола. Мели беше оставила бебето при майка си и дотук пътуването бе протекло гладко. Очевидно нарушаваха традициите, свързани с Деня на благодарността, но поне възрастните се надяваха, че ще си струва. В самолета бяха хапнали по едно тънко и сухо парченце пуйка с гарнитура и Мели бе обещала на другия ден да приготви истинска вечеря с печена пуйка в ранчото.
Саманта бе разговаряла по телефона с Джош същата сутрин. Момчетата щяха да прекарат нощта в спални чували в една от двете стаи за гости, Чарли и Мели щяха да се настанят в спалнята на леля Каро, а за Саманта бе приготвена старата й стая. Къщата беше достатъчно голяма да приюти всички. Джош я бе успокоил, че са накупени необходимите продукти, и бе предложил, ако искат, да ги вземе от аерогарата в Лос Анжелис. Но Сам не искаше да му разваля празника и каза, че ще се видят, когато пристигнат там. Старият каубой се разчувства и с обичайното запъване изрази радостта си, че сега тя е собственичка на ранчото. Увери я, че ще стори всичко по силите си, за да й помогне. Надявал се само, че няма да направи някоя глупост и да го продаде, защото никак не било чудно от нея да излезе най-добрата ранчерка в околността. При тези думи тя се усмихна тъжно, пожела му приятно прекарване на Деня на благодарността и побърза да се присъедини към Мели, Чарли и момчетата във фоайето. Наложи им се да вземат две таксита до летището, а сега бяха натъпкани в огромно комби и децата пееха с пълно гърло.
Вече наближаваха и Саманта не можеше да мисли за нищо друго, освен за последното си пребиваване в ранчото, когато Бил Кинг и Каролайн бяха живи и здрави. Отново се върна към дните с Тейт, прекарани тук. Сега всичко това й се струваше като сън, споделените мигове на радост, часовете в хижата край езерото, разходките им с неговия пинто и расовия жребец на Каро бяха като от някакъв друг живот… Тогава тя можеше да ходи.
Щом взеха последния завой по шосето, Сам почувства как над нея се спуска черен облак и още веднъж си даде сметка колко се е променило всичко.
— Ето го — тихо се обади тя от задната седалка, сочейки с разтреперан пръст. Минаха през главната порта, поеха по виещия се път и къщата на леля Каро изникна пред тях. Но лампите вътре не бяха запалени и макар да беше едва пет часът следобед, тя изглеждаше призрачна, тъжна и самотна в падащия здрач. — Джош каза, че ще остави вратата отворена. Ако искаш да влезеш, Чарли, бушоните на дневната са на таблото вдясно, точно зад вратата. — Сам остана на мястото си с приковани в къщата очи. Все очакваше лампите да светнат, да види познатите бели коси, усмихнатото лице на леля Каро, която й маха от прага. Но Чарли влезе да включи осветлението, после тръгна бързо обратно към колата, а до него нямаше никого. Дори момчетата се смълчаха и се заоглеждаха наоколо.
— Къде са конете, Сам?
— В конюшнята, скъпи. Утре ще ви ги покажа.
— Не може ли да ги видим веднага?
Тя се усмихна на Чарли над главите им и кимна.
— Добре. Хайде да си внесем нещата и после ще ви заведа.
Ала сега, след като бе дошла, нямаше желание да влиза в къщата или в конюшнята, не желаеше да вижда Черния красавец, нито Навахо, нито другите коне. Искаше й се само да види Каролайн, Бил Кинг и Тейт Джордан и да живее така, както никога повече нямаше да живее. Тя се прехвърли в инвалидния стол и остави Чарли да я избута по стълбите, а в гърлото й бе застанала буца, голяма колкото ябълка. Завъртя колелата, влезе бавно в къщата и се огледа, сетне, още по-бавно, пое по коридора към своята стая. След миг момчетата изтичаха край нея, Сам се усмихна насила, показа им къде ще спят и се върна в дневната при Чарли и Мелинда. Посочи им стаята в другия край на коридора, но нямаше никакво желание да влиза вътре. Не искаше да вижда празната спалня, която бе принадлежала на Каро и Бил.
— Добре ли си? — съчувствено я погледна Мелинда.
— Всичко е наред. Честно.
— Изглеждаш уморена.
Не беше уморена, а само отчайващо нещастна.
— Добре съм.
Спомняше си с мъчителна яснота как се бе чувствала, когато заминаваше от ранчото, без да знае къде е Тейт и дали ще го намери някога, но все още изпълнена с надежди. Сега знаеше със сигурност, че никога повече няма да го види. А беше изгубила и Каро… Мисълта за това я заля като цимент.