Когато видя Майлс, Иван припряно се изправи и се приближи до вратата.
— Слава Богу! Крайно време беше да се върнеш — измърмори той.
— Как е?
— А ти как мислиш? Разбирам защо са го хранили с успокоителни, дори когато не се е опитвал да им откъсне главите. Просто така няма да им се налага да слушат това непрекъснато. Майлс, това е кошмар!
— Да, знам — въздъхна Майлс. — Обаче повиках помощ и тя е на път за насам. Помолих майка ти да дойде и да поседи при него.
— О! — възкликна Иван. — Чудесна идея. Във всеки случай, по-добре тя, отколкото аз.
Майлс се усмихна.
— Не се ли боиш, че ще й е малко тежко?
— А-а. Хм… По дяволите, тя е издръжлива.
— По-издръжлива от теб ли?
— Ще се справи — малко отчаяно обеща Иван.
— Почини си, братовчеде.
— Да. — Иван не чака втора покана, а бързо се шмугна покрай Майлс в коридора.
— И, Иване…
Братовчед му спря и го изгледа подозрително.
— Да?
— Благодаря ти.
— А, няма нищо.
Въздъхвайки дълбоко, Майлс влезе в стаята на Илян. Там продължаваше да е много горещо. Майлс си съблече куртката, преметна я на облегалката на стола, нави ръкавите на копринената си риза и седна. Отначало Илян просто не му обръщаше внимание, после озадачено го погледна и след миг лицето му се проясни. И отново се започна: „Майлс, какво правиш тук?…“ — „Саймън, изслушай ме. Чипът ти се повреди…“
Отново и отново.
След известно време Майлс реши, че това малко прилича на разговор с човек, който страда от раздвоение на личността. Тридесетгодишният Илян отстъпваше мястото си на четиридесет и шест годишния — и двамата твърде различни от Илян на шестдесет. Майлс търпеливо чакаше кога от тестето ще се появи нужната му карта, безспирно повтаряйки днешната дата, факти и обстоятелства. Ще настъпи ли момент, когато всички иляновци щяха да са информирани, или той ще продължи да се дели до безкрайност?
Накрая се появи онзи Илян, когото той очакваше.
— Майлс! Ворберг ли те откри? Мамка му, това е кошмарно. Проклетият ми чип се е скапал. Стопил се е на сополи в главата ми. Обещай ми — дай ми думата си на Воркосиган! — че няма да позволиш това да продължи.
— Слушай, Саймън! Знам всичко за това. Но няма, дявол да го вземе, да ти режа гърлото. Вместо това сме планирали операция за изваждането на чипа. Не по-късно от утре, ако зависи от мен, а наистина зависи. Чипът не може да се поправи, затова смятаме да го извадим.
Илян помълча.
— Да го извадите?… — Той докосна челото си с ръка. — Но как ще живея без него?
— Според най-оптимистичните прогнози на медиците — така, както си го правил през първите двайсет и седем години от живота си преди да ти го имплантират.
Погледът на Илян беше мрачен и изплашен.
— И той ще отнесе… всичките ми спомени? Ще изгубя целия си живот? О, Господи, Майлс! — Той замълча за миг и добави: — Май предпочитам да ми прережеш гърлото.
— За това и дума не може да става, Саймън.
Илян поклати глава. И отново изчезна, преобразявайки се в друг Илян, започвайки още един цикъл:
— Майлс! Какво правиш тук? Какво правя аз тук? — Той погледна цивилните си дрехи — или харесваше някакъв изключително досаден, вмирисан на нафталин стил, или не вярваше на собствения си вкус. — Трябваше да се явя в Съвета на графовете в пълна парадна униформа. Трябва да им съобщя… трябва да им съобщя…
Майлс не можеше да реши дали при сегашните обстоятелства това беше съзнателно съгласие на човек, който е разбрал всичко, или не. Дали Илян го беше разбрал? Но Майлс нямаше какво друго да направи. И той започна да повтаря зазубрения наизуст текст. Отново и отново.
Най-накрая доктор Руибал доведе лейди Алис в стаята. Както го беше помолил Майлс, той накратко й беше обяснил положението; Майлс разбираше това по застиналото й, огорчено лице.
— Здравей, Саймън — раздаде се тихият й, мелодичен алт.
— Лейди Алис! — На лицето му се изредиха няколко изражения, сякаш търсеше нещо в паметта си, но какво именно — Майлс не знаеше. — Ужасно съжалявам за смъртта на лорд Ворпатрил — каза накрая Илян. — Само да знаех къде точно в града сте… Опитвах се да спася адмирал Канциан. Само да знаех! Как е детето?
Извинения и съболезнования за убийството на съпруга й, извършено преди тридесет години. Канциан бе починал от старост преди пет години. Алис измъчено погледна Майлс, после се обърна към Илян.
— Да, Саймън, всичко е наред — отговори му тя. — Лейтенант Куделка ни преведе през войската на Вордариан. Сега вече всичко е наред.