— Майлс? — изшептя той. — Къде съм, по дяволите? И какво правиш ти тук?
Сърцето на Майлс пропадна някъде надолу — толкова приличаше на всичките беседи, които водеше с Илян през последните четири дни. Но погледът на Илян, макар и неуверен, се задържа на лицето на Майлс.
Майлс се промуши през тълпата медици, които му направиха път.
— Саймън, ти си в операционната в клиниката на ИмпСи. Чипът ти за ейдетична памет се повреди. Непоправимо. Току-що го извадихме.
— А-а. — Илян се намръщи.
— Какъв е последният ви спомен, господине? — попита Руибал, наблюдавайки го внимателно.
— Спомен ли? — Илян потръпна. Дясната му ръка се повдигна към слепоочието, после напред, сви се — и отново падна. — Аз… Всичко е… като сън. — Той помълча за момент и добави: — Като кошмар.
Майлс си помисли, че това е превъзходна демонстрация на ясно и правилно възприятие, макар че Руибал сбърчи вежди.
— Кой… — започна Илян, — взе решение… за това? — Смътен жест сочеше някъде към главата.
— Аз — призна Майлс. — Или по-точно, посъветвах Грегор, а той се съгласи.
— Грегор те е направил главен тук?
— Да. — Майлс мислено потръпна.
— Добре — въздъхна Саймън. Майлс възстанови дишането си. — Ами ИмпСи? Какво се случи? Колко време?…
— В момента зад комуникационния ти пулт седи генерал Хароче.
— Лукас ли? А, добре.
— Той овладя положението. Освен случая с теб няма сериозни кризи. Можеш да си починеш.
— Наистина съм уморен — призна Илян.
Изглеждаше напълно съсипан.
— Не съм изненадан — отвърна Майлс. — Това продължава повече от три седмици.
— Сега вече — край… — Гласът на Илян стана по-тих, дори въпросителен. Ръката му отново трепна в онзи странен жест край лицето, сякаш извикваше в паметта си… сякаш се опитваше да извика от паметта си видеокартина, която не се появяваше пред вътрешния му поглед. Дланта му трепна и отново се сви в юмрук; той едва ли не с усилие отпусна ръка до тялото си.
В този момент Руибал се намеси и направи няколко първични теста. Илян не се оплака от нищо по-сериозно от слабо главоболие и болки в мускулите и макар с известно удивление да разгледа ожулените кокалчета на ръцете си, не попита за тях, нито за белезите по китките си. Когато тръгнаха да го пренасят в стаята му, Майлс го последва.
Когато настаниха Илян в леглото, Руибал накратко докладва на Майлс направо в коридора:
— Веднага щом физическото му състояние се стабилизира — тоест когато се нахрани, отиде до тоалетната и се наспи, — ще започна комплекс от когнитивни тестове.
— А кога може да… не, предполагам, че още е рано да се пита за това — каза Майлс. — Щях да попитам кога може да се прибере у дома. — В онова място, което служеше на Илян за дом. Майлс си спомни как преди много години самият той беше поживял известно време в един от тези лишени от прозорци апартаменти за свидетели, няколко етажа по-долу, и се сгърчи вътрешно.
Руибал сви рамене.
— Ако не се появят усложнения, съм готов да го изпиша след два дни. Разбира се, после ще трябва да идва тук за ежедневни прегледи.
— Толкова скоро?
— Както сам видяхте, операцията не беше твърде инвазивна. Може да се определи почти като козметична. Във физически смисъл.
— А в нефизически?
— Именно това ще трябва да установим.
Майлс върна стерилната престилка на санитаря и намери в стаята куртката си с колекцията награди. После надникна в съседната стая. Там търпеливо седеше лейди Алис Ворпатрил; щом като го видя, тя вдигна поглед.
— Свършиха — докладва Майлс. — И засега всичко е наред. Изглежда, че отново се е върнал към нещо като нормално състояние — или поне върви уверено натам. Макар че е малко унил. Не виждам причина да не го посетиш, ако искаш.
— Искам. — Лейди Алис стана и бързо мина покрай него.
Майлс се запъти към секретната лаборатория в дъното на коридора, която вече беше заета от екипа на доктор Авакли.
Вече бяха сканирали чипа, но все още не бяха започнали да го разглобяват. Погледът на Майлс беше привлечен от новия член на екипа — висок слаб мъж, който преднамерено стоеше настрана от останалите.
Доктор Вон Уедел, навремето известен като доктор Хю Канаба от Джаксън Хол, сега имаше по-светла кожа, по-тъмна коса и зеленикаво-сиви очи вместо тъмнокафявите, които имаше когато Майлс го видя за първи път. Високата дъга на скулите и носа му придаваха още по-запомнящ се вид. Но изражението на интелектуалното превъзходство, което излъчваше, си оставаше същото.
Уедел забеляза Майлс и очите му се разшириха. Майлс мрачно му се усмихна. Едва ли добрият докторът е забравил „адмирал Нейсмит“. Майлс го издърпа на крачка встрани и, след като понижи глас, каза: