Майлс мълчаливо осмисли новината за бъдещото си място в медицинската история.
— И така, — каза той накрая, — какво можете да направите по въпроса?
— М-м… Причината за ставащото не е локализирана, а обхваща големи части от мозъка ви. Макар че, — навярно, за щастие, — е съсредоточена по-скоро във фронталните лобове, а не в ствола, затова и пристъпите не могат да ви убият на място. Съмнявам се, че хирургическата намеса ще даде резултат.
„Хей, никой няма да ми рови в мозъка!“
— Радвам се да го чуя. И на какво лечение подлежи това?
— А-а. — Доктор Ченко се поколеба. На практика просто замълча. — А! Хм… — добави той след няколко секунди.
Майлс чакаше, стараейки се да опази крехкото си търпение. Творческият потенциал на Ченко като медик нямаше да се подобри, ако Имперският Ревизор му се нахвърлеше през ком-пулта и се опиташе да го удуши. Освен това Майлс не беше сигурен дали Ревизорската му неприкосновеност пред закона важи, ако Ревизорът се опита лично да убие някой.
— Един от начините на лечение на фазоелектрическата епилепсия — обади се накрая доктор Ченко, — е чрез имплантиране на дестабилизиращ чип в мозъка на пациента. Когато започне пристъпът, биочипът го регистрира и генерира противоположни електрически импулси, разбивайки фазата на мозъчната вълна чрез обратна връзка. Един вид, вълнопоглъщател наобратно. Разбира се, това не лекува, но облекчава основните симптоми.
— Аз… не съм съвсем сигурен, че вярвам на биочиповете — отвърна Майлс. — Особено на невралните.
— Това е много надеждна и отдавна проверена технология — увери го доктор Ченко. — Просто не мисля, че е подходяща за вашия случай.
„Има лекарство, но не можеш да го получиш. Е, да.“
— Тогава какво?
— Двамата с доктор Д’Гайс ще се консултираме по този въпрос. Сега, след като вече разполагаме с ясни данни, с които да работим, смятам, че ще успеем да измислим няколко възможни подхода към решаването на проблема. Тъй като вашият случай е уникален, тези подходи също ще бъдат експериментални. Може би ще се наложи да опитаме няколко варианта преди да установим оптималния.
Доста логично, призна Майлс.
— За дни ли става дума? Или за седмици? За месеци? — „За години?“
— Не, не чак за месеци. Ако това ви успокоява, според мен след днешния припадък в лабораторията трябва да мине известно време, преди химически да се „заредите“ за следващия пристъп. Което, всъщност, ме навежда на мисълта… — На лицето на невролога се появи отсъстващо изражение и той започна да набира някакви бележки на пулта си, спря, след което започна да пише още по-бързо. Данните се сипеха като водопад пред него. Майлс известно време го наблюдаваше, след което стана и тихо, на пръсти, напусна кабинета.
— Утре ще ви се обадя, милорд — припряно извика Ченко след него, докато вратата се затваряше със съскане.
Влизайки в покритото с черно-бели плочки предверие на замъка Воркосиган, Майлс откри Илян да седи на пейката до витото стълбище. Беше се изкъпал, избръснал, вчесал и носеше пълна парадна униформа с всичките си награди. Майлс преживя ужасни мигове, мислейки си, че: а) Илян се е объркал и мисли, че отива на доклад при императора или б) Майлс се е объркал и Илян наистина отива на доклад при императора.
— Какво става, Саймън? — с престорена небрежност в гласа попита той.
— А, ето те и тебе, Майлс! Къде, каза, че отиваш? А, във Военната болница, ето къде. Извинявай. Да. Лейди Алис ме помоли да я придружа на концерт, на който ще ходи тази вечер.
— На концерт ли? Не знаех, че обичаш концерти. Къде?
— В концертната зала на Ворбар-Султана. Не знам дали обичам концерти или не. Въпреки че много пъти съм охранявал сградата, когато Грегор е бил там, никога не съм имал възможност да седна и да слушам музиката. Може би най-после ще открия защо такива красиви хора като леля ти ходят на концерти.
— За да се поперчат пред другите, предполагам — отвърна Майлс. — Макар че това навярно не е единствената причина, поради която местата там се запазват за две години напред. Явно столичната концертна зала е най-добрата на Бараяр.