Илян и лейди Алис не се появиха до два часа след полунощ, далеч след края на концерта. Майлс посрещна госта си на вратата, чувствайки се в отвратително настроение.
Илян се изненада.
— Здравей, Майлс. Още ли си буден? — Той изглеждаше добре, макар че дрехите му бяха поизмачкани и от него отчетливо миришеше на сложна смес от хубаво вино и парфюм.
— Къде се губиш толкова време? — попита Майлс.
— Толкова време ли?
— Откакто свърши концертът.
— А, поразходихме се. После вечеряхме. Разговаряхме. Нали знаеш.
— Разговаряхте ли?
— Е, говореше лейди Алис. Аз слушах. Открих, че е много успокояващо.
— Играхте ли на карти?
— Не тази вечер. Върви да си лягаш, Майлс. Ужасно ми се спи. — Илян се прозя и се заизкачва по стълбището към стаята си.
— Е, харесват ли ти концертите? — извика след него Майлс.
— Много! — отзова се Илян.
„По дяволите, ние се побъркваме заради тая история с чипа, а той се забавлява!“ Не, не беше честно да обвинява Илян, че отказва, хм, да изпада в униние. Шефът на ИмпСи навярно бе решил, че причините за проблема са естествени и го беше приел за даденост. Или просто беше много по-търпелив и изкусен в лова на ловеца, отколкото Майлс. И това нямаше да е новост.
Във всеки случай, защо Илян да не прекара една нормална вечер някъде навън? Той поне не изпадаше в гърчове пред хора. Майлс изсумтя и си легна, ала не успя да заспи. Предстоеше му мъчително чакане на някаква вест от доктор Ченко.
Неврологът съсредоточено се наведе към комуникационния си пулт и заговори:
— Ето какво успяхме да постигнем, лорд Воркосиган. Изключихме възможността за чисто медицински подход към проблема, като например използване на препарати, които да забавят производството на невротрансмитери. Ако ставаше въпрос само за едно или няколко разновидности на тези вещества, това щеше да е възможно, но вашият организъм очевидно произвежда десетки и стотици медиатори извън нормата — а може би даже всички налични. Не можем да подтиснем всичките, а дори и да можехме, това само би ограничило честотата на пристъпите, но не би ги прекратило окончателно. Всъщност, след като внимателно анализирахме данните, мисля, че проблемът далеч не е толкова в свръхпроизводството на невротрансмитери, колкото в механизма на молекулярно освобождаване на резервоарите. Другият подход изглежда далеч по-обещаващо. Смятаме, че можем да направим микроскопичен вариант на онзи невронен стимулатор, който използвахме онзи ден в лабораторията, за да предизвикаме пристъпа ви. Той може да бъде имплантиран в черепа ви и ще сигнализира, когато равнището в резервоарите стане опасно високо. Можете да го използвате, за да предизвиквате пристъп по собствено желание, в избрано от вас време и място; така да се каже — безопасно да се разредите. Ако го правите в определена система, припадъците би трябвало да са по-леки и не толкова продължителни.
— Ще мога ли да шофирам? Да пилотирам? — „Да командвам?“
— Ммм… ако равнището на невротрансмитерите се следи и поддържа, не виждам защо не. Ако се получи.
След кратка вътрешна борба — с кого? — Майлс изтърси:
— Бях пенсиониран по болест заради тези пристъпи. Ще мога ли… да се възстановя? Да се върна на работа?
— Да, не можах да разбера… трябвало е да ви пратят във Военната болница преди да ви пенсионират. Хм. Добре. Ако бяхте действащ лейтенант, можехте да подадете молба — или да използвате всички връзки, които имате — да ви прехвърлят на канцеларска работа. Но тъй като вече сте в запаса… определено ще ви трябват повече връзки. — Ченко се усмихна, благоразумно избягвайки да недооценява онзи набор връзки, с които разполага лорд Воркосиган.
— Канцеларска работа. И никакви кораби, нито полево командване?
— Полево командване ли? Мислех, че сте били агент от галактическия отдел на ИмпСи.
— Ъ-ъ… да речем просто, че не съм се озовал в оная криокамера в резултат на инцидент при тренировка. — „Макар че това определено беше поучителен опит.“
— Хм. Е, това определено не е в моята област. ИмпСи си има свои закони и техните лекари ще трябва да решат за какво сте годен. Що се отнася до останалите отдели на Службата, ще ви трябват просто свръхестествени смекчаващи обстоятелства, за да се занимавате с нещо друго освен канцеларска работа.
„Обзалагам се, че бих могъл да ги осигуря.“ Но канцеларската работа не го изкушаваше, тя не заплашваше по-нататъшното съществуване на лорд Воркосиган. Да прекара остатъка от кариерата си като интендант на пералнята или още по-лошо, като метеоофицер в някоя затънтена база, очакващ повишение цяла вечност… Не. Без съмнение накрая щеше да се окаже в удобно малко кабинетче в подземията на ИмпСи, където щеше да анализира данни, събрани от други оперативни агенти на галактичния отдел. Редовно щяха да повишават заплатата му, ала никога нямаше да има стресове, свързани с повишението му до началник-отдел, още по-малко — шеф на ИмпСи. Всяка вечер щеше да се прибира вкъщи, за да спи в собственото си легло — точно като Иван. Да спи сам? Не е задължително.