В паузата преди десерта Илян хвърли поглед към моравата.
— Ха. Онова там е мястото, където умря капитан Негри, нали? Първият изстрел във Войната на Вордариан.
— Така са ми казвали — потвърди Майлс. — Ти тук ли си бил тогава? Присъства ли на убийството?
— Не, не. Бях в столицата и войската на Вордариан ме хванаха неподготвен, както и почти всички други. — Илян замислено въздъхна. — Или поне така ми се струва. Единственото нещо, което си спомням е, как един от подчинените ми, не мога да си спомня името му, се втурна при мен с думите „преврат!“. И как пътувам нанякъде с кола. И че бях адски уплашен. Това си го спомням съвсем ясно, как ми се сви корема от страх. Странно… Защо помня това, а не… останалите, по-важни факти?
— Сигурно защото това при всички случаи щеше да го запомниш — отвърна Майлс. — Чипът ти записваше ли и чувства?
— Всъщност не. Макар че на базата на спомена можех да ги възстановя.
— Логически да ги изчислиш. А не да ги почувстваш.
— Повече или по-малко.
— Сигурно е било много странно.
— Бях свикнал. — Илян иронично се усмихна, без да отмества очи от осветената от слънцето трева. — Когато баща ти ме назначи за шеф на ИмпСи, първата ми работа беше да разследвам убийството на предшественика си. Като се замисля сега, същото може да се каже и за първата задача на самия Негри. Той несъмнено е бил улеснен от факта, че е помогнал за убийството на своя предшественик, но все пак… На Бараяр това, което се прави два пъти, става традиция. Аз се отървах леко, струва ми се. Никога не съм мислил, че ще мога да напусна тази работа жив, макар че оттеглянето на баща ти миналата година беше доста вдъхновяващ пример.
— Тогава ли… започна да ме гласиш за свой наследник?
— А, започнах много преди това. Или по-точно, ние двамата с Грегор.
Майлс не бе сигурен, че иска да мисли за това.
— Е… след като имаше на разположение една седмица за размисли, смяташ ли, че причината за повредата на чипа ти е била естествена?
Илян сви рамене.
— Нищо не е вечно. Хората, машините… Е, адмирал Авакли рано или късно ще ни съобщи. Интересно, какво ли прави днес лейди Алис?
— Подрежда списъка на гостите, избира хартията за поканите и кара новите си секретари да се упражняват в калиграфията. Или поне така каза. — Предния ден лейди Алис го беше казала и на двамата.
— А — отзова се Илян.
Сладкишите пристигнаха и последва мълчание, нарушавано само от звука на дъвчещи челюсти и леко одобрително мучене.
— Е — каза Илян накрая, — как прекарват уикендите си в провинцията двама джентълмени и офицери от запаса?
— Както искат. Например могат да си отспят.
— Точно с това се занимавахме цяла седмица.
— Интересуваш ли се от езда?
— Честно казано, не. Когато идвах тук, твоят дядо-генерал настояваше да ми дава уроци. Мога да се задържа на седлото, но не бих нарекъл това „удоволствие“. По-скоро ще е от областта на мазохизма.
— А! Тогава остава туризмът. И плаването, макар че за мен може би няма да е благоразумно… предполагам, че мога да си сложа спасителна жилетка.
— Водата не е ли вече малко студена?
— Не чак толкова, колкото напролет.
— Мисля, че ще пропусна това удоволствие. Звучи ми прекалено младежко.
— О, тук е чудесно място за деца. — Майлс се замисли. — Можем да отидем за риба. Не ми се е случвало често. Сержант Ботари не обичаше да чисти риба.
— Виж, това вече е по-спокойно занимание.
— По традиция трябва да си вземеш местна бира от селото — вари я една жена, страхотно нещо — и да потопиш бутилките във водата, за да остане студена. Когато бирата стане твърде топла за пиене, значи и за риболов е прекалено горещо.
— И през кой сезон се случва такова нещо?
— Ако съдя по собствения си опит, през никой.
— На всяка цена ще спазим традицията — авторитетно заяви Илян.
Трябваше им половин ден, за да извадят моторната лодка от бараката и в резултат на следващия ден излязоха в езерото на дневна топлина, а не през студената мъглива утрин. Което идеално устройваше Майлс. Той не беше забравил основните положения на риболова, а тънкостите никога не ги беше познавал. Технологията ги избави от необходимостта да нанизват на кукичките нещастно гърчещи се живи създания, изобретявайки протеинови кубчета, които, както уверяваше надписа на опаковката, гарантирано привличаха рибата на ята, стада, или както там се казваха.