Спуснаха бирата с мрежа през борда на лодката, опънаха брезентовия навес и се отпуснаха, за да се насладят на покоя и гледката. Дежурният телохранител от ИмпСи, един от тримата, пратени от щаба да охраняват Илян, седеше на брега до малък хидрофлаер и ги наблюдаваше от разстояние — „далеч от сърцето, ако не далеч от очите“.
Двете корди бяха хвърлени почти едновременно и примамките и тежестите изчезнаха във водата, бавно потъвайки надолу. На такова разстояние от брега вместо зеленикаво каменисто дъно под тях се виждаше само тъмната сянка на дълбините. Майлс и Илян се настаниха на меките си столове и отвориха първите си бутилки бира. Напитката се оказа великолепна, почти също толкова тъмна, колкото водата в езерото, и без съмнение беше пълна с витамини. Бирата се хлъзна в гърлото на Майлс с приятно горчиво шипене, а землистият й аромат го удари в ноздрите.
— Всичко това щеше повече да прилича на засада, — отбеляза след малко Саймън, — ако рибата беше въоръжена и можеше да отвръща на огъня. Как мислиш, ако рибата ловеше хора, каква ли примамка щеше да използва?
Майлс си представи корда, хвърлена на брега и завършваща с парче прасковена торта.
— „Хайде да ходим за хоролов?“ Нямам представа. Ти каква стръв ползваше обикновено?
— А, човешките страсти. Пари, власт, отмъщение, секс… но почти никога не е толкова просто. Най-странният случай, който си спомням… мили Боже, защо си спомням точно това, когато не мога… е, добре. По онова време тогавашният премиер-министър Вортала водеше сложни преговори с полианците за достъп до скоковия пункт. Той опита всичко, което можа да измисли, за да ги склони да отстъпят. Полианският посланик спомена на Вортала, че тайната му мечта винаги е била да има жив слон. И до ден днешен не знам дали наистина е искал слон, или това просто е била най-нелепата и невъзможна молба, която му е дошла наум в момента. Така или иначе, заповедта беше спусната… Всъщност това беше в ресора на галактическия отдел, но аз лично възложих задачата на един от агентите си, за да мога да го контролирам. Все още виждам изцъкления му поглед, когато ме попита: „И… колко голям трябва да е този слон, сър?“ В работата ми няма много такива моменти, затова ги ценя. Ти още не беше постъпил в Службата, иначе нали ти е ясно за кого първо щях да си помисля?
— О, благодаря. Е, и… агентът ти успя ли да намери слон?
— Той беше от ИмпСи до мозъка на костите си — разбира се, че намери. Слонче. Специално направих така, че да съм дежурен в посолството когато Вортала достави слона в полианското посолство, произнасяйки с оня негов сочен, абсолютно безстрастен глас: „Подарък от моя августейши повелител император Грегор Ворбара…“ Тогава Грегор беше на около десет години и най-вероятно щеше да предпочете да остави животното за себе си. Баща ти благоразумно не му съобщи, че е подарил на някого слон.
— Полианците подписаха ли договора?
— Разбира се. Сега си мисля, че посланикът наистина е искал слон, защото след първоначалното си стъписване изглеждаше явно щастлив. Около година държаха слона в задния двор на посолството и той лично го къпеше и хранеше, а когато замина, го взе със себе си. И това разшири моя мироглед. Пари, власт, секс… и слонове.
Майлс се засмя. Интересно, а какви ли мотиви са движели него самия толкова упорито, толкова дълго и го бяха отвели толкова надалеч? До смъртта и от другата й страна. Парите не го вълнуваха, може би защото никога не му бяха липсвали, освен в астрономическите количества, необходими за ремонт на бойни крайцери. За разлика от него, Марк направо беше алчен. Власт? Не копнееше да застане начело на Империята, нито нещо подобно. Ала мразеше, когато други имаха власт над него. Това не бе стремеж към власт, това беше страх. Страх от какво? Да не стане жертва на тяхната некадърност ли? Да не го унищожат заради недъзите му, ако не е в състояние постоянно да доказва превъзходството си? Имаше нещо такова, скрито дълбоко под повърхността. Е… всъщност не чак толкова дълбоко. Бяха му разказвали, че собственият му дядо се е опитал да го убие, защото го бе смятал за мутант. По-късно през детството му бяха последвали още няколко гнусни инцидента, обикновено, макар и не винаги, осуетявани от навременната намеса на сержант Ботари… Но това едва ли беше скритият му мотив, нещото, което той не осъзнава, но заради което попада в сериозни неприятности, без да разбира защо.
Той отпи още една глътка от студената бира. „Идентичност. Това е моят слон.“ Мисълта бе категорична, на края на изречението този път нямаше въпросителен знак. Не славата като такава, макар че признанието беше важен свързващ елемент. Но ти си това, което правиш. „А аз направих много, о, да.“ Ако стремежът към идентичност можеше да се приравни към, да кажем, обикновения глад, Майлс щеше да е толкова дебел, колкото Марк дори не е сънувал. „Ирационално ли е да искаш да бъдеш някой толкова много, толкова силно, че да те боли от това?“ И в такъв случай, кога щеше да се насити?