Илян също надигна бутилката си с домашна бира и разклати въдицата си от въглеродни влакна, която, както и майлсовата, беше взета от бараката.
— Сигурен ли си, че тук изобщо има риба?
— О, да. От векове. Можеш да легнеш на пристана и да гледаш малките рибки, които любопитно плуват около камъните или да поплаваш сред тях. Всъщност са опитвали да тераформират това езеро много преди края на Периода на Изолация, по стария примитивен начин: изхвърляли в него всякакви органични отпадъци, каквито успявали да намерят, после добавили крадени водорасли и риба с надеждата да създадат екосистема, поддържаща земен живот. По времето на първите графове това предизвикало много спорове, защото местните фермери искали да употребят събрания тор за нивите си. А от времето на графа, моя дядо, в графското представителство в Хасадар винаги има хора, които се грижат за научното тераформиране на водите в областта. Така че водата отново стана безопасна за пиене, а рибата беше генетично усъвършенствана. Пъстърва, костур, сладководна сьомга… тук под нас плава доста добра храна.
Илян се надвеси над борда и с известно съмнение се вгледа в прозрачната вода.
— Наистина ли? — Той намота кордата и разгледа кукичката. Протеиновото кубче го нямаше.
— Сложих ли примамка на това нещо?
— Сложи. Видях те. Най-вероятно се е откачила.
— Ловки пръстчета има тая риба. — Но Илян се въздържа да се пошегува по-нашироко за рибите мутанти. Той постави нова примамка, вече по-стабилно, и отново хвърли въдицата във водата. Двамата си отвориха по още една бутилка. Майлс седна на ръба на лодката и започна да охлажда босите си крака във водата.
— Но това е много неефективно — отбеляза Саймън, след като нагласи навеса така, че да се окаже под бавно пълзящата сянка.
— И аз съм на същото мнение. Струва ми се, че това не е замислено да бъде ефективно. Мисля, че риболовът е бил изобретен, за да създаде илюзия за дейност, когато всъщност не правиш нищо. Може би така се противопоставят на жените си с техните грижи по стопанисването.
— От една седмица и аз не правя нищо. — Илян помълча и добави. — Но като че ли не помага.
— Не е вярно. Ставаш все по-добър на карти. Наблюдавам те.
— Според мен, последния път двамата с лейди Алис просто сте се наговорили да ме оставите да спечеля.
— Не.
— Хм. — Илян се поободри, но само за миг. — Това, че понякога успявам да не загубя на карти, не е достатъчно, за да се върна в ИмпСи.
— Още е рано. Едва си започнал да се възстановяваш. — Краката на Майлс започнаха да изтръпват и той се върна на меката си седалка.
Илян се загледа към отсрещния бряг, кафяво-зелен в лъчите на залязващото слънце.
— Не… Ефективността си има пик. И когато си балансирал на този пик, когато си се представял в най-добрата си форма, не можеш да се примириш с нещо по-малко. Перифразирайки думите на майка ти, „не си струва да правиш нещо, което не можеш да направиш добре“. А… ръководството на ИмпСи далеч не е игра, повече от всичко останало. Всеки ден рискуваш живота на прекалено много хора.
— М-м — отвърна Майлс, маскирайки липсата на подходяща реплика с поредната глътка бира.
— Четирийсет години служа на императора — продължи Илян. — Започнах на осемнайсет, в офицерското училище, още при стария Ецар… не в Имперската академия; в онези времена, за да те приемат, трябваше да имаш повече знания, пари и срички пред името. Постъпих в едно от провинциалните училища. Винаги съм знаел, че все някога ще трябва да се оттегля, просто не знаех кога. Служа на Грегор, откакто той беше на пет години. А сега, бог ми е свидетел, вече е възрастен мъж.
— И, разбира се, ти определено имаш заслуга за това — отбеляза Майлс.
Илян кимна.
— Не само моя. Но не мога… да съм такъв, какъвто съм… какъвто бях… и да не го зная.
— Моята кариера приключи много по-рано — мрачно отвърна Майлс. — Даже не достигна двайсет години.
Илян се прокашля, разглеждайки въдицата си.
— Май клъвна, а?
— Не, не мисля. Прътът щеше да се наклони повече. Просто течението си играе с тежестта.
— Знаеш ли, не бих избрал това време, за да напусна — подхвърли Илян. — Исках сам да наглеждам Грегор по време на сватбените церемонии…