— И по време на следващата криза — поде Майлс. — И следващата, и следващата…
Саймън изсумтя съгласно.
— Така че… може би не е толкова зле. — И след малко добави: — Не ти ли се струва, че може да са откраднали цялата риба от езерото?
— Първо трябва да я хванат.
— А, добър отговор. — Илян замълча, извади мрежата с бирата, отвори една бутилка за себе си, а втората подаде на Майлс. Вече я бе преполовил, когато каза: — Аз… знам колко много означаваха за теб „Дендарии“. И аз… се радвам, че издържа и оцеля.
Не каза „съжалявам“, помисли си Майлс. Катастрофата, случила се с него, всъщност си беше самоубийство.
— Смърт, къде е твоето жило? — Майлс разклати въдицата си. — Куко, къде е твоята риба?… Не. Открих, че самоубийството вече не е изход за мен. Не като във времената на пубертетските ми страхове. Вече не вярвам, че смъртта няма да ме забележи, ако сам не я потърся. А да си дам живота… струва ми се глупаво да не използвам максимално онова, което ми е дадено. Да не кажа, че е адски неблагодарно.
— Смяташ ли… че вие с Куин… как да се изразя по-тактично? Смяташ ли, че ще успееш да убедиш капитан Куин да прояви интерес към лорд Воркосиган?
А-а. Илян се опитваше да се извини, че е прецакал любовния живот на Майлс, ето каква била работата. Той отпи от бирата и се замисли сериозно над това.
— Преди никога не съм успявал. Искам да опитам… трябва да опитам още един път. — „Кога? Как? Къде?“ Колко болезнено беше да мисли за Куин! Все още го болеше, когато си позволяваше да мисли за „Дендарии“. Значи, не трябва да мисли за тях. Много. „Искам още бира.“ — Що се отнася до останалото… — той отпи глътка и горчиво се усмихна, — има някои убедителни доказателства, че прекалено много съм загубил темпото, за да продължа да се правя на ходеща мишена. Всъщност напоследък любимите ми операции почти не се нуждаеха от въоръжени сили.
— Ставаш дяволски умен, ето защо — отвърна Илян, загледан в изкривения от цветното стъкло на бутилката силует на Майлс. — Макар че дори маневрената война изисква надеждни войски, с които да маневрираш.
— Харесва ми да побеждавам — тихо каза Майлс. — Ето какво наистина ми харесва.
Илян метна бутилката в сандъка, при останалите, и се наведе зад борда, примижавайки към водите на езерото. После въздъхна, надигна се, отново поправи навеса и за пореден път изтегли мрежата. Вместо риба.
Майлс вдигна ръка с недопитата си бутилка, отказвайки предложената нова, настани се по-удобно и се втренчи в бялата си корда, която потъваше все по-надолу в тъмните дълбини.
— Винаги по някакъв начин се връщах с победа. По какъвто и да било начин. По правилата или не, на масата или под масата, но винаги побеждавах. Тези пристъпи… изглежда са първият противник, когото не мога да надхитря.
Илян въпросително повдигна вежди.
— Казват, че някои от най-непристъпните крепости в крайна сметка са били превземани заради предателство отвътре.
— Бях победен. — Майлс замислено духна в гърлото на бутилката. — И все пак оцелях. Не го очаквах. Чувствам се така, сякаш… съм изгубил равновесие. Бях длъжен да побеждавам. Винаги. Или победа, или смърт. И така… в какво ли още съм грешил?… Сега вече ще взема още една бира, благодаря.
Илян я отвори и му я подаде. Водата в езерото ставаше буквално ледена. Определено тази година вече е късно за плуване. Или за удавяне.
— Може би, — каза Илян след много дълго мълчание, — поколенията рибари са изловили от популацията цялата риба, достатъчно глупава, за да глътне примамката.
— Възможно е — съгласи се Майлс. Той се изплаши, че гостът му започваше да се отегчава. Като истински домакин, трябваше да направи нещо по този въпрос.
— Според мен тук няма никаква риба. Това е измама, Воркосиган.
— Не. Видях няколко. Ако имах зашеметител, щях да ти го докажа.
— В наши дни се движиш без зашеметител, така ли, момче? Не е много разумно.
— Хей, сега съм Имперски Ревизор! Имам си огромни горили да ми носят зашеметителите, точно като големите момчета.
— Така или иначе, не можеш да зашеметиш нищо през всичките тези метри вода — твърдо заяви Илян.
— Е, нямах предвид точно зашеметител. По-скоро батерия за него.
— Ха! — Съдейки по вида му, Илян неочаквано се досети, но после отново започна да се съмнява. — Рибата може да се зашеметява, така ли? Изобщо не ми дойде наум.
— Това е стар номер на дендарийски планинци. Те са нямали време да ловят риба с въдици, това е ворска перверзия. Те са били гладни и са искали да получат вечерята си. Освен това господарите на езерото смятали риболова за бракониерство, което допълнително стимулирало местните да действат бързо и да изчезнат, преди да се появят графските оръженосци.