След здрачаване Майлс и Илян се настаниха да вечерят с риба в трапезарията. Мама Кости им беше приготвила най-малката пъстърва (която би стигнала да нахрани всички в къщата) в сос, който би направил възхитителен дори печен картон, а прясната риба беше превърнал в пиршество, достойно за малко божество.
Илян явно се забавляваше от това доказателство на доблестта им като първобитни ловци.
— Често ли се занимаваш с това тук? Да храниш цялото си семейство?
— Когато бях малък — от време на време. После открих, че като бетанка, майка ми по възможност не яде нищо друго, освен изкуствен протеин, насилва се да яде рибата, и със стиснати зъби лъже колко добро момче съм бил. Тогава престанах — хм, — да предизвиквам нейните кулинарни предпочитания.
— Мога да си я представя — усмихна се Илян.
— Искаш ли утре пак да отидем за риба?
— Хайде… да почакаме поне да я изядем всичката.
— Е, за това ще помогнат котките, живеещи до конюшната. В момента около кухненската врата висят най-малко четири и се опитват да омилостивят готвачката. Когато за последен път ги видях, направо преуспяваха в това.
Майлс допиваше последната чаша с вино, приемайки го на малки глътки. Огромно количество вода, малко сън и няколко хапчета го бяха избавили от започващия махмурлук (бира плюс прегряване). Изпитваше странно и непознато усещане — пълно отпускане. Не бързаше за никъде. Не препускаше бързо и то — на никаква скорост. Наслаждаваше се на настоящето, на онова „сега“, което съдържа в себе си вечността.
В този момент в трапезарията дотича Мартин, но този път не носеше никаква храна; Майлс вдигна поглед.
— Милорд? Търсят ви по комуникационния пулт.
„Който и да е, кажи му, че ще му се обадя утре. Или другата седмица.“ Не, това можеше да е графинята, която се е приземила по-рано или се обажда от орбита. Той си помисли, че вече е готов да се изправи пред нея.
— Кой е?
— Представи се като адмирал Авакли.
— О! — Майлс веднага остави вилицата си и се изправи. — Ще се обадя, благодаря ти, Мартин.
В края на дългия коридор имаше отделна стая с ком-пулт и там, над видеоплочата, се виждаше слабото лице на чакащия Авакли — като глава, отделена от тялото. Майлс седна на стола и настрои обектива.
— Да, адмирале?
— Милорд Ревизор. — Биокибернетикът кимна. — Екипът ми е готов да изложи заключението си. Можем едновременно да докладваме на вас и генерал Хароче, както поискахте.
— Добре. Кога?
Авакли се поколеба.
— Препоръчвам колкото е възможно по-скоро.
Коремът на Майлс се сви.
— Защо?
— Смятате ли, че е подходящо да го обсъждаме по комуникационен пулт?
— Не. — Майлс облиза пресъхналите си устни. — Хм… разбирам. Ще ми трябват около два часа, за да се върна във Ворбар Султана. — И за това съвещание ще е по-добре да се преоблече. — Ще се срещнем, да речем, в двайсет и шест часа. Освен ако не предпочитате да го отложим за утре сутрин.
— Вие решавате, милорд Ревизор.
Авакли не възразяваше срещу нощно съвещание. Спокойният извод „естествени причини“ не изискваше такова бързане. Майлс и без това нямаше да успее да заспи, генерирайки всякакви предположения по темата.
— Тогава тази нощ.
— Отлично, милорд — одобрително кимна адмиралът.
Майлс прекъсна връзката и шумно въздъхна. Животът току-що отново започваше да набира скорост.
ГЛАВА 21
В щаба на ИмпСи цареше среднощна тишина. В заседателната зала на клиниката бе почти като в гробница. Около черната маса с холопроектора имаше пет въртящи се стола. Така, поредният медицински брифинг. За последните дни Майлс научи за вътрешността на човешките глави, включително за собствената си, много повече, отколкото някога е искал.
— Според мен столовете не стигат — каза Майлс на адмирал Авакли и кимна към масата. — Освен ако не предлагате генерал Хароче да постои прав.
— Ще донеса, милорд Ревизор — измърмори адмиралът. — Не очаквахме… — Погледът се прехвърли към Илян, който се настаняваше на мястото, запазено за Майлс, до полковник Руибал и срещу доктор Уедел.
Майлс не беше сигурен дали е много разумно да принуждава Илян да мине през това изпитание, но очевидното безпокойство на Авакли го изпълни с енергична безмилостност.
— Така ще си спестя време по-късно да му го повтарям — прошепна Майлс в отговор. — А и честно казано, не се сещам някой друг на тази планета, който да има повече право да научи.
— Не мога да споря с това, милорд.
„И по-добре недей“.
Биокибернетикът отиде за още един стол.
Майлс се беше екипирал с пълната си кафяво-сребриста униформа на рода Воркосиган, макар че този път беше оставил военните си отличия да лежат в чекмеджето на бюрото. Не искаше ордените му да отклоняват погледите от ревизорската му верига, лежаща официално на гърдите му. Илян бе избрал цивилно облекло в приглушени цветове: отворена риза, широки панталони и сако, които му придаваха вид на човек в отпуска. Любезност към стараещия се със всички сили да го замести Хароче? Само че Илян беше носил цивилни дрехи на работа толкова често, че посланието, ако изобщо имаше такова, ставаше малко двусмислено.