Авакли се върна в заседателната зала заедно с Хароче. Когато видя Илян, устните на генерала трепнаха изумено; Илян обърна глава и приветливо му кимна:
— Здравей, Лукас.
Дълбокият глас на Хароче омекна.
— Здравейте, сър. Радвам се отново да ви видя на крака. — И все пак той се обърна към Майлс и прошепна: — Достатъчно ли се е възстановил? Ще може ли да издържи това?
— О, да — усмихна се Майлс, прикривайки, че няма никаква представа по този въпрос. Хароче махна небрежно с ръка — „няма нужда“ — и събралите се тук тази нощ не започнаха да си отдават чест един другиму; присъствието на Илян можеше да стане причина за объркване кой на кого трябва да козирува. Разнесе се шумолене и поскърцване, докато всички заемаха местата си, сериозни и внимателни. Адмирал Авакли остана прав на подиума при холодисплея.
— Милорд Ревизор, — започна биокибернетикът, — генерал Хароче, господа. Господин началник Илян. — Той неуверено кимна на Саймън. — Предполагам, че за никого от вас няма да е пълна изненада: ние установихме, че повредата на невралния имплантант има изкуствен произход.
Хароче въздъхна дълбоко и кимна:
— Тъкмо от това се боях. Досега се надявах да се окаже нещо по-просто.
Майлс и преди беше изпитвал подобни надежди по много различни поводи, затова едва се удържа от съчувствие. По принцип, винаги е бил разочарован от надеждите си за прост изход.
— „Просто“ е последната дума, която бих използвал в този случай — отвърна Авакли.
— Значи имаме работа с умишлен саботаж — заключи Хароче.
Авакли подъвка долната си устна.
— Това, сър, вече е във вашата област. Както казах, засега предпочитам да се придържам към първоначалната формулировка. „Събитие с изкуствен произход“. А за обяснения давам думата на доктор Уедел, — над високо вдигнатите вежди на биокибернетика за миг се появи едва забележима бръчка, — който ни помогна да проследим цялата причинно-следствена връзка. Доктор Уедел, ако обичате.
По тази бръчка Майлс заключи, че Уедел-Канаба продължава да се държи както обикновено — той просто беше блестящо умен и отвратително непоносим. И ако някога изгубеше изключителния си ум, той несъмнено щеше да се изненада колко омраза му е донесло поведението му. Ала Авакли беше прекалено честен учен, за да представи чуждите заслуги като свои. Уедел се качи на подиума. Аристократичното му лице изглеждаше уморено, напрегнато и малко самодоволно.
— Ако искате да видите виновника — искам да кажа непосредствения виновник, — това е портретът му. — Пръстите на Уедел пробягаха над управлението на холопроектора. Във въздуха над плочата се появи сложно яркозелено петно, което бавно се завъртя във въздуха. — Разбира се, цветът е компютърна добавка — тук си позволих малко артистична волност, — а увеличението е няколко милиона пъти. Това, господа, е биоинженерен апоптотичен прокариот. Или поне така съм го реконструирал.
— Това е… какво? — попита Майлс. — По-просто, моля.
На лицето на Уедел се появи болезнена усмивка — несъмнено той претърсваше паметта си за едносрични думи. Майлс съжали, че беше изпил последните четири бутилки бира.
— Миниатюрно бръмбарче, което яде разни неща — направи опит биологът, разчитайки на по-нататъшна необходимост от превод.
— Не чак толкова опростено — сухо отбеляза Майлс. Седящите около масата бараярци, които бяха наясно с могъществото на Имперския Ревизор, потръпнаха от тона му. Емигрантът Уедел остана невъзмутим. „Никога не спори с педанти за терминология. Така само си губиш времето и дразниш педанта.“ Е, добре, реши Майлс. — Прокариот. Ясно. Реконструиран?
— След малко ще стигна до това, милорд Ревизор. Той едва ли може да се нарече форма на живот, тъй като е по-малък и по-прост от най-малката бактерия, но той изпълнява две жизнени функции. В известен смисъл може да се каже, че „яде“. По-точно, той произвежда протеолитен ензим, който разгражда протеиновата матрица, използвана за въпросния чип, както и за още някои подобни видове галактически нервни имплантанти. Той разрушава само нея и нищо друго. След като погълне получените като резултат хранителни вещества, той се възпроизвежда чрез елементарно делене. Популацията на такива прокариоти, които имат на разположение запас (както е тук) от протеини на чипа, с които могат да се хранят, започва последователно да удвоява размерите си в обикновена геометрична прогресия — до определен момент. Прокариотът е програмиран да се самоунищожи след известен брой деления. Когато получихме чипа за анализ, почти всички вече го бяха направили и трябваше да си играя с откъслечни части от мозайката. Само още една седмица, и нямаше да има какво да изследваме.