И така. Какво трябва да прави по-нататък, или по-точно, с какво да започне. Единственото късче материална улика с което разполагаше — реконструираният от биолозите прокариот, — сякаш го водеше обратно към Джаксън Хол, ако можеше да се вярва на професионалната квалификация на Уедел — а Майлс й вярваше. Значи ли това, че той самият, без никакви легенди и прикрития, трябва да замине за Джаксън Хол за да ръководи издирването? Тази мисъл го накара да потръпне.
Този вид полева работа беше именно онази, която трябваше да се възложи на екипа полеви агенти, сред които беше и той. Толкова по въпроса за квалификацията. Така че най-очевидното решение беше да предаде тази задача в чужди ръце, ако не броим факта, че… сега самата ИмпСи беше опетнена с подозрение.
Ако производството на прокариота е било чисто търговска операция, то на Джаксън Хол нямаше да се намерят никакви мотиви. Е, може би отмъщение? По време на последното си посещение там „адмирал Нейсмит“ сериозно раздразни няколко джаксъниански Велики Домове; ако най-накрая са успели да изчислят за кого е работил… Само че на Дома Фел, който бе способен да отдели ресурси за този вид отвратителна диверсия, той не беше причинявал сериозни неприятности. Домът Барапутра, когото той раздразни повече, май не беше толкова безумен, че да започне тайна война с Бараяр — в края на краищата, от това нямаха никаква директна полза. А Домът Риовал, който имаше достатъчно средства и безумие, се разпадна на части; барон Риовал беше мъртъв.
Не. Оръжието може и да е дошло от Джаксън Хол, но престъплението е извършено тук. „Интуиция, а, момче?“ Какво да направи тогава: да заложи засада на собственото си подсъзнание? Тогава тихомълком ще се побърка…
А може би трябваше да даде на своя демон на интуицията повече храна? Да разрови ИмпСи? „А може да провокирам и собственото си убийство?“ В краен случай това щеше да е забавно и не толкова разочароващо, като тази пустота.
„Наистина ли смяташ, че това е вътрешна работа?“ Демонът на интуицията, както обикновено, не пожела да даде директен отговор. Само че ето какво: всеки можеше да отиде на Джаксън Хол и да огледа всичко. Но само Имперският Ревизор можеше да проникне в щаб-квартирата на ИмпСи. Решаването на тази главоблъсканица не беше работа за един човек, но беше твърде очевидно каква беше неговата част от задачата.
„Значи, ИмпСи.“
Началото на деня завари Майлс на крака, напълно облечен в кафяво-сребърната си униформа и ревизорската си верига. Той допиваше последните глътки от кафето си на пейката в предния вестибюл и чакаше Мартин да докара графската лимузина отпред. Изведнъж пред главния вход се чу шум, твърде силен, за да може да е предизвикан от Мартин (във всеки случай Майлс не чу грохота, който се получава когато автомобил се вреже в стълб). Това беше шум от няколко автомобила, съскането на отварящите се кабини, гласове, стъпки… Майлс остави чашата си и стана, за да даде на вратата команда да се отвори, ала тя се отвори сама. „А-а. Разбира се.“ Корабът, на който летеше графиня Воркосиган и нейният антураж, очевидно беше влязъл в орбита тази сутрин, докато той още спеше.
Първи в предверието влязоха двама оръженосци в кафяво-сребристи униформи. Те първо се поклониха пред появилата се графиня, след това се обърнаха и отдадоха чест на Майлс. Графинята плуваше през тълпата от стражи, секретари, прислужници, сервитьори, шофьори, носачи, всякакви подчинени и отново стражи, като прекрасна яхта, разцепваща водите на бурно море, а те се отдръпваха с поклони от пътя й, като вълни, въртейки се в миниатюрни водовъртежи и отминавайки в определеното им направление. Висока, червенокоса, спокойна жена, облечена в нещо кремаво и развяващо се, от което аналогията с кораба беше още по-явствена. Да се каже „добре запазена“ за своеобразната й красота би било несправедливо; в крайна сметка, тя бе бетанка, и със своите шестдесет и няколко години едва беше достигнала средната възраст според стандартите на родната й планета. Секретарят, който вървеше след нея като залепен, беше отпратен настрани с едно махване на ръка веднага щом графиня Воркосиган видя сина си.