Ревизорският му стил бързо се преля в обикновен още щом стигна кабинета на Грегор и двамата останаха сами. Седнаха на удобните кресла, гледащи към градината и Майлс вдигна крака на ниската масичка, мрачно гледайки ботушите си.
— Нещо ново? — като се отпусна назад на стола си, попита императорът.
— Засега не. Какво ти каза Хароче?
Грегор му предаде сравнително пълно обобщение на среднощното съвещание, а така също и заповедите, излезли от офиса на генерала предния ден под наблюдението на Майлс.
— Каза, че на съвещанието Илян бил ужасяващо мълчалив — прибави той. — Явно според него Илян е в много по-тежко състояние, отколкото показва външно.
— Ммм. Илян също смята така. Но аз съм сигурен, че работата не в това колко е травмиран, колкото в недостига на практика. Изглежда е забравил как трябва да се съсредоточава. В момента мозъкът му… трябва да е почти непознат за него свят. Мисля, че по този въпрос лейди Алис може да ти даде по-пълни сведения от Хароче.
— А ти какво успя да свършиш?
Майлс сбърчи лице.
— Нищо. Клатя си краката, докато не започнат да пристигат докладите от галактичната мрежа. Пъхах си носа във всички дупки из щаба на ИмпСи, правейки се на Генерален Инспектор. Това ме развлича, докато чакам. И чакам.
— Засега си чакал само един ден.
— Това е предчувствие.
— Сега по-доволен ли си от Хароче?
— Общо взето, да. Той прави всичко, което трябва. И бързо се учи, не повтаря една и съща грешка… е, не повече от два пъти. Всъщност не съм доволен от положението. Изглежда ми странно лишено от всякакви краища… няма висящи нишки, които да подръпнеш и да видиш какво ще стане. Или поне още не съм ги открил.
Грегор съчувствено кимна.
— Истинското ти разследване едва започна.
— Да. — Майлс се поколеба. — Тази история се разду до нещо далеч по-голямо и сложно, отколкото си представях, когато просто се вбесявах от начина, по който ИмпСи лекуваше Илян. Сега това не е шега. Сигурен ли си, че… не искаш да възложиш това на истински Ревизор? Ворховиц например.
— Ворховиц все още е на Комар. Ще мине поне седмица, докато го повикам. И ми трябва там.
— Тогава някой от другите.
— Ти какво, да не се уплаши? — Грегор го погледна с присвити очи. — Да те освободя ли искаш?
Майлс отвори уста, затвори я и накрая отвърна:
— Реших да ти дам възможност да промениш решението си.
— Разбирам. — Императорът прехапа долната си устна. — Благодаря ви, лорд Воркосиган, но не.
„Надявам се, че не допускаш ужасна грешка, Грегор.“ Ала не го каза гласно.
Най-после се появи кафето, което Грегор бе поръчал при пристигането на Майлс, но подносът го носеше не майордомът, а самата лейди Алис Ворпатрил. След нея влезе Лайза Тоскана. Лицето на императора грейна.
— Готови ли сте за кратка почивка, господа? — попита лейди Алис, остави подноса с демонстративен жест и намръщено погледна ботушите на Майлс. Той бързо свали краката си от масичката и седна изправено.
— Да — каза Грегор и протегна ръка на Лайза, която я пое и седна — или по-точно, уютно се настани — в креслото до него. За момент Майлс бе обхванат от остра, болезнена завист.
— Всъщност вече свършихме, струва ми се — прибави той. — За днес. — „Докладвам, че няма какво да докладвам. Пфу.“
На устните на Лайза се появи загрижена, недоумяваща усмивка.
— Грегор и лейди Алис ми разказаха за Илян. Мисля, че изпитвам… съжаление? Не, не е това. По-скоро благоговеен страх, че такъв колос е рухнал. На Комар той е просто легенда. И все пак, когато се запознах лично с него, той ми се стори съвсем обикновен човек.
— Едва ли — каза лейди Алис.
— Е, не точно обикновен, но ми се стори, че иска да направи точно такова впечатление. Толкова мълчалив, тих. Не беше… какъвто очаквах.
„Не беше чудовище?“ Лайза бе учтива комарка, Майлс трябваше да й го признае.
— Истинските чудовища — отбеляза Майлс, отговаряйки на мислите й, а не на думите й, — често пъти наистина са съвсем обикновени хора. Само че с по-объркано съзнание. А Илян е най-подредено мислещият човек от всички, които познавам.