Но когато стана хранилище за веществени доказателства, той се превърна в едно от най-сигурните места на планетата. Сега тук се бяха заселили най-интересните нещица, събрани от ИмпСи по време на многобройните им разследвания. Отделните стаи бяха наблъскани с документация, оръжия, биопрепарати — добре запечатани, както се надяваше Майлс, — наркотици и още по-странни предмети, конфискувани от злодеите и неудачниците и очакващи разкриването на престъплението, по-нататъшно изучаване или прекласифициране като остаряла информация.
Той мислено си представи как се разхожда в стаята с оръжията. За последен път бе влизал там преди две години, когато беше донесъл на Бараяр някои интересни неща от поредната си операция. На една от задните лавици бе открил ръждясал метален арбалет и няколко празни флакона от солтоксинов газ. Това бяха последните материални останки — освен самия него — от опита за отравяне на тогава новоназначения императорски регент лорд Арал Воркосиган и неговата бременна съпруга. Преди трийсет и няколко години. „Алфа и омега, момче, началото и краят.“
Дежурният сержант зад бюрото в стаята, която някога беше помещение за регистриране на затворници до единствения вход към секцията, бе младеж с вид на манастирски библиотекар. При влизането на Майлс той скочи от мястото си зад комуникационния пулт и застана мирно, очевидно неуверен дали да се поклони, или да козирува. Като компромис той рязко наведе глава.
— Милорд ревизор! С какво мога да ви помогна?
— Седнете, успокойте се и направете всичко необходимо, за ме пуснете вътре. Искам да направя малка екскурзия — отвърна Майлс.
— Разбира се, милорд ревизор. — Сержантът седна на мястото си, а Майлс, който имаше опит с подобни процедури, се приближи до бюрото, притисна длан към скенера и се повдигна на пръсти, за да се приближи до скенера на ретината. Младежът признателно му се усмихна — с това Майлс го беше избавил от необходимостта да вземе решение дали един Имперски Ревизор стои над обичайните мерки за сигурност или не, и ако не, как, по дяволите, ще се отнесе към опитите да го принудят да изпълни изискванията?
Облекчението на сержанта се оказа кратко, тъй като комуникационният му пулт издаде протестиращ звук и на пулта му запремигва червена светлина.
— Милорд? По заповед на генерал Хароче вие сте в списъка на хората без право на достъп.
— Какво? — Майлс заобиколи бюрото и погледна над рамото му. — А, проверете датата. Това е остатък от… предишните седмици. Ако ви притеснява, обадете се в офиса на Хароче и ще получите нареждане за промяна в данните. Аз ще почакам.
Изнервения сержант направи точно така. Докато той изясняваше въпроса със секретаря на Хароче, който веднага, щом разбра каква е работата, побърза да изпрати разрешение, като го придружи с извинения, Майлс разглеждаше двуизмерния екран с регистрационни данни, който се проектираше над видеоплочата. Той показваше списък с всичките му посещения в склада за почти десет години назад — с датата и времето на посещението, а така също и с кодовете на вещите, които беше внасял или изнасял. О, да, тук бе и веганската бомба с изкуствен интелект — благоразумно подложена на лоботомия. И онези странни сетагандски генетични образци, които сега, както подозираше Майлс, се проучваха под ръководството на доктор Уедел. И… какво беше това, по дяволите?!
Майлс се наведе напред.
— Извинете. Тук пише, че съм идвал в склада преди дванайсет седмици. — Всъщност това бе датата на завръщането му от последната операция на „Дендарии“, онзи фатален ден, в който Илян отсъстваше от града. Отбелязаният час беше… точно след като остави доклада в офиса на Илян и излезе оттам; горе-долу по времето, когато вървеше към замъка Воркосиган. Очите му се разшириха, той стисна зъби. — Колко интересно — изсъска Майлс.