— Да, милорд?
— Вие ли бяхте дежурен в този ден?
— Не си спомням, милорд. Ще трябва да проверя графика. Хм… защо питате, милорд?
— Защото тогава не съм идвал тук. От две години изобщо не съм слизал в склада.
— Името ви фигурира в списъка, милорд.
— Виждам — оголи зъби в усмивка Майлс.
Беше открил онова, което подсъзнателно търсеше през последните три дни. Висяща нишка. „Това или е нечуван късмет, или е капан. Интересно, кое от двете?“ Предполагало ли се е, че той ще го намери? Можеше ли някой пророк да предвиди неговата подземна визита? „Остави предположенията, момче. Просто продължавай напред.“
„Внимателно.“
— Отворете обезопасен канал до Оперативния отдел на генералния щаб — нареди на той сержанта. — Трябва ми капитан Ворпатрил и ми трябва незабавно.
Иван показа доста добро време, добирайки се дотук от сградата на Оперативния отдел в другия край на града; за щастие, Майлс го улови в ден, в който Иван не се беше измъкнал по-рано от работа. Майлс, седнал на ръба на бюрото с ком-пулта в предверието на хранилището и клатейки крак, мрачно се усмихна при появяването на Иван, който отпращаше съпровождащите го охранители от ИмпСи: „Да-да, както виждате, не се загубих. Сега можете да си тръгвате. Благодаря.“
Дежурният сержант и лейтенантът, неговият началник, чакаха нарежданията на лорд Ревизора. Лейтенантът беше позеленял и трепереше.
Иван погледна Майлс и повдигна вежди.
— Е, лорд Ревизор братовчеде, нещо забавно ли си открил?
— Весел ли ти изглеждам?
— По-скоро обезумял.
— Това е невероятно, Иване, абсолютно невероятно. Системата за вътрешна сигурност на ИмпСи ме лъже.
— Колко странно — предпазливо отвърна братовчед му. — И какво казва?
— Тя смята, че съм посещавал хранилището, това тук, в деня, в който се върнах от последната си операция. Нещо повече, в дневника на входния пост — там горе — са внесени съответстващи изменения: там е записано, че съм напуснал сградата половин час по-късно от действителното. Системата в замъка Воркосиган обаче все още показва реалното време на пристигането ми — точно колкото да стигна дотам с кола. Ако не броим това, че тогава се прибрах пеша. И отгоре на всичко — това е най-интересното! — се оказа, че касетата от вътрешната система за видеонаблюдение на хранилището от онзи ден е… познай какво!
Иван погледна към очевидно побъркания от страх лейтенант.
— Изчезнала?
— Улучи.
Братовчед му свъси чело.
— Защо?
— Защо, наистина. Това е точно този въпрос, който предлагам да се зададе. Предполагам, че може да няма абсолютно никаква връзка със случая с Илян. Искаш ли се хванем на бас?
— Не. — Иван мрачно го погледна. — Това означава ли, че трябва да отменя плановете си за вечерта?
— Да, аз също. Обади се на майка ми и й предай моите извинения, но тази вечер няма да се прибера вкъщи. После сядаш на ето този стол. — Майлс посочи въртящото се кресло на сержанта, който припряно го освободи. — Обявявам това помещение за запечатано. Не пускай никого вътре, Иване, абсолютно никого, без ревизорската ми заповед. Вие двамата — Майлс посочи дежурния и неговия командир, които потръпнаха — сте мои свидетели, че днес не съм влизал на територията на склада. — Той се обърна към лейтенанта. — Какви са процедурите ви за инвентаризация?
Офицерът мъчително преглътна.
— Разбира се, данните в комуникационния пулт постоянно се актуализират, милорд ревизор. А физически извършваме инвентаризация веднъж месечно. Това отнема една седмица.
— Кога беше последната инвентаризация?
— Преди две седмици.
— Нещо да е липсвало?
— Не, милорд.
— Нещо да е липсвало през последните три месеца?
— Не.
— През последната година?
— Не!
— Едни и същи хора ли извършват инвентаризацията?
— Въртят се. Тази задача… не е от най-приятните.
— Да, мога да се обзаложа. — Майлс погледна братовчед си. — Иване, докато седиш тук, свържи се с Оперативния отдел и поискай четирима души с най-голям достъп до секретни материали, които никога не са работили в или с ИмпСи. Това ще е твоят екип.
Лицето на Иван се сгърчи от страх.
— О, Господи! — изстена той. — Нали не възнамеряваш да ме накараш да правя инвентаризация на това проклето хранилище?
— Възнамерявам. Поради очевидни причини не мога да го направя лично. Някой е поставил тук знак за тревога и е написал на него моето име. Ако е искал да привлече вниманието ми, определено го е постигнал.
— И биологичните материали ли? В хладилната камера? — Иван потръпна.
— Всичко.
— И какво ще търся?
— Ако знаех какво, нямаше да трябва да правим инвентаризация, нали?