— Такааа — провлачи той, когато надникна вътре и после отново направи справка със списъка си. Кутията беше разделена на шест части със стени от противоударен гел. В три от тях имаше миниатюрни кафяви капсули — толкова малки, че можеше да бъдат глътнати от дете. Останалите три бяха празни. — Шест доставни единици, поне така пише тук. Едната е извадена за анализ преди пет години и е отбелязана като унищожена. Трябва да са останали пет — само че тук са три. — Иван направи театрален жест с длан; криминологът отново се наведе над контейнера, за да провери ключалката отвътре.
„Всичко е точно!“ — мислено извика Майлс, оставяйки малко място за съмнение относно онази капсула, която беше иззета преди пет години. Тази, шестата, щеше да усложни нещата, но лабораторните записи навярно щяха да им помогнат, стига да ги намерят.
— Искате да кажете, че цяла седмица съм си блъскал главата да възстановя оная дяволска гадост, а през цялото това време тук е имало непокътнати образци, така ли? — изстена Уедел.
— Да — ухили се Майлс. — Надявам се, иронията на ситуацията ще е по вкуса ви.
— Не и в този час.
Криминологът вдигна глава и докладва:
— Ключалката никога не е била разбивана.
— Отлично — отвърна Майлс. — Контейнерът отива в Криминологията за пълна експертиза. Иване, искам да го придружиш. Не позволявай на онези горе дори за миг да я скрият от погледа ти. Уедел, вземете един от образците за молекулярен анализ — искам да потвърдите, че това наистина е същата гадост, която извадихте от чипа на Илян. Искам да зная и цялата допълнителна информация, която бихте получили от образеца. Нито вие, нито образецът ще напускате сградата: можете да получите същата лаборатория в клиниката и всичко каквото ви трябва, но никой — никой! — освен вас да не докосва образеца. Ще докладвате единствено на мен. Последните две капсули ще бъдат поставени в нов контейнер на лавицата, заключен с моя Ревизорски печат. Надявам се, че този път нищо няма да изчезне. — „Макар да ми се струва, че в джоба ми ще са на по-сигурно място.“
Хароче, гадината, се бе прибрал да спи веднага щом събраха екипа аналитици, тоест, в един часа след полунощ. Докато го чакаше да дойде, Майлс си предписа почивка и закуси в кафенето на ИмпСи. Което беше грешка, разбра той, когато установи, че клюма над чашата с кафе. Не смееше да спре. Неизвестно защо, сега би му било по-трудно да започне отначало, отколкото обикновено.
Той се прозяваше в приемната на Хароче, когато там влезе също прозяващият се шеф на ИмпСи. Хароче с мъка подтисна прозявката си и с жест покани Майлс да го последва във вътрешното светилище. Майлс си придърпа стол и седна; генералът се настани зад бюрото си.
— Е, лорд Воркосиган, някакъв напредък?
— О, да. — Майлс бързо го информира за събитията от последните часове. Хароче се въртеше на края на стола си и нито веднъж не се прозя, докато Майлс приключи разказа си.
— По дяволите! — въздъхна Хароче, отново облягайки се назад. — По дяволите. С това отпада и последната надежда да не е вътрешна работа.
— Боя се, че е така.
— Така че имаме нов списък. Колко души може да са знаели за съхраняващите се долу капсули?
— Като начало, инвентаризиращите групи в склада през последните пет години.
— И агентите, които са ги открили и донесли тук — прибави Хароче.
— И всеки, който е работил тук по онова време и може да е бил приятел с тези агенти. — Майлс започна да брои на пръсти. Интересно, ще му стигнат ли пръстите? — Контейнерът е затворен с печата на шефа на комарския отдел, предшественика на Алегре. По онова време самият Алегре все още е работил на Комар като началник на местното бюро. Проверих. Освен това… всички комарци от онези революционни групи, които не са били арестувани, или които са били осъдени и неотдавна са били освободени. Хората, с които те са приказвали в затвора… Този списък също не е зле да се провери, макар че, както казвате… проникването в комуникационния пулт ме навежда на мисълта, че и това е вътрешна работа.
Хароче си записа.
— Вярно. Боя се, че списъкът не е кратък.
— Не, не е. Въпреки че е много по-кратък от жителите на трите планети, с които започнахме. — Майлс се поколеба, после неохотно прибави: — Нямам представа дали брат ми лорд Марк — моят клонинг — е знаел за това нещо. Предполагам, че ще трябва да проверим.
Хароче вдигна очи и срещна погледа на Майлс; лицето му застина:
— Предполагате, че…
— Физически не е възможно — увери го Майлс. — Марк е прекарал последните шест месеца на колонията Бета. От началото на семестъра всеки ден е ходил на лекции. — „Надявам се.“ — Що се отнася до местоположението му, алибито му е абсолютно доказуемо.