Майлс също погледна натам и веднага забеляза ефектна руса глава. Делия Куделка седеше на един от малките дивани до Дъв Галени. Двамата очевидно споделяха чинията с ордьоври, която неустойчиво балансираше на коляното на комареца. Тъмната и русата глава за миг се наклониха една към друга, после Делия се засмя. Дългите зъби на Галени лъснаха в една от най-мрачните му усмивки. Коляното му докосваше нейното, с неочаквано остър интерес забеляза Майлс.
Недалеч от тях мина сервитьор с поднос с чаши.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита дамата си Иван.
— Да, моля, само не червено. Бяло, ако обичаш. — Иван тръгна да догони прислужника, а Мартя доверително сподели с Майлс: — Когато покапя по роклята си, бялото няма да личи толкова. Не знам как го прави Делия? Никога не разлива нищо! Понякога имам усещането, че се учи да бъде лейди Алис.
Галени не му бе споменал, че ще идва — с Делия! — когато разговаряха в щаба на ИмпСи… какво, едва вчера?
— И откога продължава това? — попита я Майлс, кимайки към Галени.
Мартя се подсмихна.
— Делия още преди месец каза на татко, че избраникът й е Дъв. Каза, че харесвала стила му. Според мен е доста симпатичен, за старец като него.
— Аз също имам стил — отбеляза Майлс.
— Изцяло твой собствен — безгрижно се съгласи Мартя.
Майлс благоразумно реши да не продължава по тази тема.
— Хм… и кога старият Дъв откри това?
— Делия работеше по въпроса. Има хора, дето трябва да ги блъснеш с тухла по главата, за да им привлечеш вниманието. А на някои им трябва особено голяма тухла.
Докато Майлс се чудеше към коя категория го отнася Мартя, братовчед му се върна с трудно удържаните в ръка напитки. Няколко минути по-късно от съседното помещение се разнесоха първите музикални акорди и Иван спаси роклята на дамата си от срещата й с ароматното вино, като я отведе на дансинга. Ако непознатите цивилни на приема бяха делови познати на Лайза, хора от транспортния консорциум, то останалите комарци в залата бяха доста малко. Нямало да има нищо политическо, ха! Майлс подозираше, че Галени присъстваше тук само благодарение на Лайза, която лично го беше вписала в списъка на гостите. Ама разбира се, нейният най-добър стар приятел.
Майлс насочи вниманието си към ордьоврите, великолепни, както винаги, после отиде в съседното помещение, за да послуша музиката и да погледа танцьорите. Изведнъж остро осъзна, че когато не е успял да си доведе собствена партньорка за танци, той е останал съвсем без компания, и не само той. Съотношението на присъстващите мъже към жените бе поне десет към девет, ако не и десет към осем. Успя да си изпроси един-два танца от жени, които го познаваха достатъчно добре, за да не се смущават от ръста му, — като съпругата на граф Хенри Ворволк, например, — но всички те бяха потискащо омъжени или сгодени. През останалото време Майлс се упражняваше в най-зловещата поза на Илян — подпираше стената.
Самият Илян танцуваше с Алис Ворпатрил. Иван, който спря при Майлс, за да се подкрепи с чаша горещо подправено вино, удивено зяпна странната двойка.
— Дори не знаех, че Илян може да танцува — отбеляза той.
— А аз не знаех, че може да танцува толкова добре — съгласи се Майлс. Братовчед му не беше единственият, който бе реагирал на това. Без да откъсва очи от Алис и нейния партньор, графиня Ворволк прошепна нещо в ухото на съпруга си. Той вдигна поглед със смутена усмивка. — Никога не съм виждал Саймън да се държи така. Предполагам, че просто винаги е бил на работа. — „Винаги“. Доктор Руибал бе споменал не само за когнитивни, но и за личностни промени, като странични ефекти от изваждането на чипа… по дяволите, просто свалянето на това тридесетгодишно смазващо бреме от отговорности стигаше, за да се промени.
От елегантната, украсена с цветя прическа на лейди Алис се измъкна малък кичур коса; тя го отметна от челото си. В паметта на Майлс проблесна образът на Алис — днес на закуска, доста небрежен — и внезапно се почувства така, сякаш са го ударили с особено голяма тухла. Той се задави с виното.
„Мили Боже! Илян спи с леля ми!“
И обратно. Не беше сигурен дали трябва да се възмущава, или да се радва. Единствената му свързана мисъл в момента беше неизменно възхищение от хладнокръвното самообладание на Илян.
— Добре ли си? — попита го Иван.
— О, да. — „По-добре да оставя Иван сам да се сети за това.“ Той скри неволната си усмивка, заливайки я с голяма глътка вино.
Майлс избяга от Иван, отстъпвайки към залата за приеми. На бюфета се натъкна на капитан Галени, избиращ ордьоври за Делия, която с престорена срамежливост го очакваше наблизо. Делия удостои Майлс с леко, сдържано махване с ръка.