Генералът се прокашля.
— Всъщност не пулта на Галени, милорд. Вашия.
— Какво?
— Всички публични канали в замъка Воркосиган се следят от офиса на шефа на ИмпСи от съображения за сигурност. Така е от няколко десетилетия. С изключение на три — личните пултове на графа и графинята, както и вашия. Сигурно родителите ви са ви споменавали за това. Те знаеха.
Следени от Илян, ама разбира се. Баща му и майка му не биха възразили срещу това. А през онази нощ той говореше с Галени… по комуникационния пулт в дневната, вярно. Майлс млъкна, кипейки от ярост, макар че онемяването му беше предизвикано най-вече от объркването в мозъка, предизвикано от опитите да си спомни всичко, което е говорил по ком-пултовете в замъка Воркосиган.
— Верността ви към вашия приятел ви прави чест, Майлс — продължи генералът. — Но вече не съм сигурен, че той наистина ви е приятел.
— Не — възрази Майлс. — Не. Аз знам какво плати Галени, за да стигне дотук. Не би хвърлил всичко на вятъра заради някаква… лична омраза. Вашите „следи“ са само дим и миражи. Освен това, дори да приемем, че Галени е имал мотив да ме инкриминира, къде остава първото престъпление? Най-вече — какъв мотив е имал да унищожава Илян?
Хароче сви рамене.
— Политически, навярно. Между някои комарци и ИмпСи под ръководството на Илян има трийсетгодишна вражда. Съгласен съм, че обвинението не е завършено, но след като имаме реално направление, навярно ще е по-лесно да продължим.
Грегор изглеждаше едва ли не безумно разстроен:
— А пък аз се надявах, че бракът ми ще допринесе за регулирането на отношенията с Комар. Една наистина единна империя…
— Така и ще стане — увери го Майлс. — И даже двойно, ако Галени накрая се ожени за бараярка. — „Ако преди това не се озове в затвора по изфабрикувано обвинение в държавна измяна, разбира се.“ — Знаеш как се разпространява модата в империята — ти сигурно ще поставиш началото на грандиозно увлечение по междупланетните бракове. А като се вземе предвид недостигът на бараярски момичета, който устроиха поколението на нашите родители, много от нас и без това ще трябва да си внасяме жени отвън.
Устните на Грегор се извиха в усмивка; тъжна признателност към опита на Майлс да се пошегува.
Майлс взе своето копие на доклада.
— Трябва да го прегледам.
— Моля ви, направете го — отвърна Хароче. — Прегледайте го, и ако успеете да откриете нещо, което съм пропуснал, непременно ме уведомете. И на мен не ми е приятно да науча, че един от хората ми е предател, без значение от коя планета произхожда.
Генералът се сбогува. Майлс последва примера му, изпращайки един от дворцовите слуги да намери Мартин и да му предаде да го чака с колата пред входа. Ако се върнеше на приема, жените щяха да се нахвърлят върху него, изисквайки обяснения и решителни действия — а точно сега той не беше готов нито за едното, нито за другото. Не завиждаше на Грегор, чиято задача беше да се върне при гостите и да продължи светските беседи, сякаш нищо не се е случило.
Майлс се возеше в графската лимузина и вече беше по средата на пътя между двореца и щаба на ИмпСи, разглеждайки през стъклото на кабината някакви полусрутени сгради, обкръжени от ярко осветени небостъргачи, когато зрението му внезапно се изостри. Сградите внезапно придобиха отчетлива, неправдоподобна реалност, сякаш бяха станали по-веществени, плътни, несъкрушими, обрамчени от зелена светлина. Имаше време само колкото да си помисли „Мамка му, мамка му, мам…“ и гледката избухна в познатите пъстри фойерверки. После настана мрак.
Дойде в съзнание легнал на задната седалка; над него, в бледата жълтеникава светлина, се виждаше фигурата на изпадналия в паника Мартин. Куртката на Майлс бе разкопчана, покривът беше вдигнат, пускайки в купето нощната мъгла, и той се тресеше от студ.
— Лорд Воркосиган? Милорд, о, по дяволите, вие какво, умирате ли? Престанете, не бива!
— Ннн… — успя да се изтръгне от гърлото му. В ушите му звънеше, но той чу, че репликата му прозвуча като приглушен стон. Устните го боляха, по тях се усещаше нещо влажно. Той ги докосна и пръстите му се изцапаха със свежа кръв, изглеждаща червено-кафява при това осветление.
— Всичко е наред, Мартин. Това е, хм, обикновен пристъп.
— Значи така изглеждат? А пък аз си помислих, че са ви отровили, застреляли или нещо подобно. — Обяснението почти успокои младежа.