— Какво-какво?!
— Вижте. — Уедел затвори проекцията на молекулярната верига и отвори ново изображение на нещо, което приличаше на сферичен сателит, настръхнал с безброй антени. — Сами по себе си прокариотите са прекалено малки, за да бъдат поставени без обвивка в толкова големи за тях капсули. Вместо това са ги опаковали в тези кухи спорообразни частици — ученият посочи видеоплочата, — които се носят във въздуха, докато влязат в контакт с влажна повърхност като лигавица или бронхи. Тогава транспортния елемент се разтваря, освобождавайки съдържанието си.
— Виждат ли се във въздуха, като дим или прах? Имат ли мирис?
— Ако светлината е достатъчно силна, предполагам, че човек ще ги види като прашинки в момента на счупването на капсулата, но после ще изчезнат. И нямат мирис.
— Колко време… могат да висят във въздуха?
— Най-малко няколко минути. В зависимост от ефективността на вентилационната система.
Майлс се втренчи в зловещата наглед сфера.
— Това е нова информация. — Макар че в момента не виждаше с какво ще му бъде полезна.
— Не можех да я реконструирам по чипа — малко сухо отбеляза Уедел, — тъй като нито един фрагмент от обвивката не е трябвало да стигне до чипа. И съществуват още няколко възможни начина за внедряване на препарата.
— Аз… разбирам. Да. Много ви благодаря. — Майлс си представи как се връща при Илян: „Спомняш ли си всеки дъх, който си поемал през последните четири месеца?“ Някога Илян можеше да направи това.
Мислите му бяха прекъснати от сигнала на комуникационния пулт; образът на спората-носител изчезна, заменен от главата на генерал Хароче.
— Милорд Ревизор — неуверено кимна генералът. — Извинете, че ви прекъсвам. Но тъй като сте в сградата, чудя се дали не бихте се отбили при мен? Когато ви е удобно, разбира се; когато приключите с лабораторията и всичко останало.
Майлс въздъхна.
— Разбира се, генерале. — Това поне му даваше оправдание да отложи срещата с Галени с още няколко минути. — След малко ще се кача в кабинета ви.
Майлс, получавайки шифрования диск с доклада на биолога и отново запечатаните остатъци от прокариота, освободи Уедел, който с благодарност си тръгна. Майлс ускори крачка по твърде добре познатите коридори на щаба — нагоре, надолу, завой — към някогашния офис на Илян. И сегашният офис на Хароче. Може би (о, боже, нека е тъй!) генералът беше открил нещо ново, нещо, което да облекчи това заплетено положение.
Временният шеф на ИмпСи затвори вратата зад Майлс и любезно придърпа стола на Имперския Ревизор към бюрото си.
— Хрумна ли ви нещо ново от снощи, милорд? — поинтересува се Хароче.
— Не съвсем. Уедел е идентифицирал пробата. Навярно ще искате копие от доклада му.
Майлс му подаде диска; Хароче кимна и го пъхна в четящото устройство на комуникационния си пулт.
— Благодаря. — След като върна оригинала в ръцете на Майлс, той продължи: — Проучих внимателно другите четирима старши аналитици в комарския отдел на Алегре. Нито един от тях не е имал такава прекрасна възможност като Галени да знае за съществуването на прокариота и по този критерий аз изключвам двама от тях. Останалите двама нямат мотив; аз не успях да открия такъв.
— Идеалното престъпление — промърмори Майлс.
— Почти. Истинското идеално престъпление е онова, което остава неразкрито; а това се приближи доста близо до идеала. Сега по всичко личи, че устроеният ви капан е бил един вид резервен план, поради което е доста далеч от съвършенството.
— През цялото време, което прекарах с наемниците от Дендарии, не съм успял да реализирам нито един идеален план — въздъхна Майлс. — Най-доброто, което успявах да постигна, бе „сравнително добре“.
— Уверявам ви, че същото се отнася за вътрешния отдел — призна Хароче.
— Всички тези доказателства са прекалено косвени, щом не разполагаме със самопризнания.
— Да. И не знам как да получим такива. Разпитът с фаст-пента е изключен. Чудех се… дали не бихте могли да ми помогнете в това отношение. Като се има предвид, че познавате Галени. Използвайте прочутата си способност да го убедите.
— Бих могъл — отвърна Майлс, — ако смятах, че Дъв е виновен.
Генералът поклати глава.
— Можем да мечтаем за много доказателства, но не съм оптимист по отношение на това, че ще ги получим. Често се налага да продължиш нататък с малкото, с което разполагаш, просто защото трябва да продължиш. Не трябва да се спира.