— А сега — каза Иван, поглъщайки последния залък от десерта си, — обясни какво, по дяволите, става с теб?
Майлс погледна двамата капитани и по-специално Галени, неговите сребърните очи.
— Първо вие. Илян ли ви прати?
— Той ме помоли да проверя как си — отвърна Дъв, — тъй като, не знам откъде, бил останал с впечатлението, че сме приятели. След като пазачът на вратата ми каза, че си се прибрал и повече не си излизал, и след като не отговори на многократните ми позвънявания по комуникационния пулт, реших, че е най-добре лично да проверя. Само че се чувствах… повече от неудобно да нахлувам без покана в замъка Воркосиган, така че повиках Иван. Стигнах до извода, че като член на семейството, той има право да влиза там. С пълномощията, които получих от Илян, пазачът отвори заключената от теб врата и ни пусна вътре, така че не се наложи да разбиваме някой прозорец. — Галени се поколеба. — Освен това изобщо не бях във възторг от необходимостта съвсем сам да смъквам тялото ти от примката, закачена на някоя греда.
— Едва ли, нали ти казвах — обади се Иван. — Това не е в неговия стил. Ако някога реши да се самоубие, басирам се, че това ще бъде придружено с голям шум и с максимално количество експлозии. И, може би, с гибелта на куп невинни свидетели.
Майлс и Иван си размениха ехидни усмивки.
— Аз… не бях толкова сигурен — замислено каза Галени. — Ти не видя, Иване, какво му беше лицето, когато излезе от кабинета на Илян. Последния, който съм виждал с толкова потресен вид, беше едно момче, на което помагах да се измъкне от катастрофирал гравитоскутер.
— Всичко ще ви обясня — въздъхна Майлс, — но не тук. На някое по-тихо място. Прекалено много е свързано с работата. — Той за миг отклони поглед от сребърните Очи на Хор на петлиците на Дъв. — С предишната ми работа.
— Добре — вежливо се съгласи Галени.
В крайна сметка те отново се върнаха в замъка Воркосиган и отидоха в кухнята. Майлс смътно се надяваше, че Иван ще му помогне да се напие, ала вместо това братовчед му свари чай и го накара да изпие две чаши. За да компенсирал загубата на течности, както благоволи да се изрази. После Иван яхна един стол, положи ръце на облегалката и каза:
— Добре. Започвай. Сам разбираш, че няма да се отървеш.
— Да. Знам. — Майлс за секунда затвори очи, чудейки се откъде да започне. От самото начало, навярно. В главата му се въртяха толкова добре репетираните оправдания и опровержения. Техния привкус, който вече усещаше на езика си, беше безкраен, дълъг, отвратителен — не като чистосърдечното признание. „Най-късото разстояние между две точки е правата линия.“ — След миналогодишното ми криосъживяване… се появи проблем. Започнах да получавам припадъци. Конвулсии, продължаващи от две до пет минути. Изглежда, се предизвикват от моменти на силно напрежение. Криоложката ми твърдеше, че подобно на амнезията, трябвало да минат от само себе си. Случваха се рядко и като че ли започвах да се оправям, както беше обещала. Така че… не споменах нищо на лекарите в ИмпСи, когато се върнах вкъщи.
— Мамка му! — промърмори Иван. — Виждам накъде клониш. Каза ли изобщо на някого?
— Марк знаеше.
— Казал си на Марк, а не си казал на мен?
— Бях сигурен, че Марк… че Марк ще направи каквото му кажа. А ти, и в това съм абсолютно сигурен, щеше да постъпиш така, както смяташ за редно. — Почти същото бе казал на Куин, нали? Господи…
Устните на Иван трепнаха, но той не започна да отрича този факт.
— Ясно ви е защо се страхувах, че това щеше да е еднопосочен билет — пенсиониране по болест, или нещо по-лошо. В най-добрия случай — канцеларска работа, повече никакви дендарийски наемници, никаква полева работа. Но си помислих, че ако аз, или по-скоро корабната ми лекарка тихо реши проблема, Илян няма защо да знае. Тя ми даде някои лекарства. Мислех, че са проработили.
„Не. Никакви оправдания, по дяволите!“
— И Илян е научил и те е уволнил за това, така ли? Не е ли малко крайно след всичко, което си направил за него?
— Има още нещо.
— А!
— По време на последната ми операция… трябваше да освободим един отвлечен куриер на ИмпСи от лапите на някакви пирати близо до Здрача на Зоав. Аз реших да контролирам спасителната операция лично. Носех боен скафандър. И… получих пристъп точно по средата на операцията. А плазменият пистолет в бронята заклини на положение „включено“. И едва не разрязах нещастния куриер наполовина, но той излезе късметлия. Само му отсякох и двата крака.
Иван зяпна, после затвори уста.
— Хм… разбирам…