— Да, можем само да гадаем колко души във Ворбар Султана са щели да загинат, ако онези бяха пропуснали целта си.
— Хиляди — промълви Майлс.
— Да не забравя да благодаря на Хароче следващия път, когато го видя — каза Иван, явно впечатлен от разказа.
— По онова време не бях на Бараяр — въздъхна Майлс. — Както обикновено. — Той сподави съвсем нелогичния си пристъп на завист. — Никой не ми е споменавал даже за това планирано повишение. И кога… е трябвало да ми сервират тая малка подла изненадка?
— Явно до края на годината.
— Мислех, че съм направил „Дендарии“ прекалено ценни за ИмпСи, за да ме прехвърлят на друга работа.
— Значи си си свършил работата малко по-добре, отколкото е трябвало.
— Шеф на ИмпСи на трийсет и пет. Ха. Слава Богу, че поне от това се отървах. М-да. Е, на Хароче нямаше да му е много приятно да се занимава с дресировката на някакво си ворско пале, само за да му го натресат после като началник. Би трябвало да изпитва огромно облекчение.
— Всъщност, изглежда наистина е така — с извинителен тон отвърна Галени.
— Ха! — мрачно възкликна Майлс. И след кратка пауза добави. — Между другото, Дъв, струва ми се, е очевидно, че това, което ви разказах, е поверителна информация. Официалната версия, и за щаба на ИмпСи, и за който и да е друг е, че съм пенсиониран по болест.
— Така каза и Илян, когато го попита Хароче. Но беше дяволски лаконичен. Очевидно беше, че зад това се крие още нещо.
Иван се извини и излезе от кухнята. Майлс мрачно се загледа в чаената си чаша. Сега вече навярно щеше да успее да заспи. Всъщност сега нищо не желаеше по-силно от това да заспи. Но братовчед му твърде бързо се върна и стовари до кухненската масата пътна чанта.
— Това пък какво е? — подозрително попита Майлс.
— Багажът ми — отвърна Иван. — За няколко дена.
— Няма да останеш тук!
— Какво, да не би да няма достатъчно място? Та тук има повече стаи, отколкото в хотел.
Майлс отново седна на стола си, мигновено съобразявайки, че няма да спечели този спор.
— Това е страхотна идея — ето с какво ще се занимавам в бъдеще. „При Воркосиган — легло и закуска“.
— Евтини ли ще са стаите? — повдигна вежди Иван.
— Не, по дяволите. Ще им взимам по цяло състояние. — Той замълча за миг. — И кога планираш да се разкараш оттук?
— Не и докато не доведеш тук други хора. Докато не си ремонтираш главата, непременно ти трябва шофьор, и това е най-малкото. Между другото, видях скутера ти в гаража. Бил в сервиза, за профилактика, как ли не! И още някой, който да готви и да ти виси над главата, докато не изядеш всичко. И някой, който да чисти след теб.
— Аз не цапам чак толкова…
— И да чисти след всички други — неумолимо продължаваше братовчед му. — Тази къща се нуждае от персонал, Майлс.
— Като всеки друг музей? Не знам, не знам…
— Ако се опитваш да кажеш, че не знаеш дали искаш персонал в къщата, имай предвид ето какво: нямаш избор. Ако означава, че не знаеш откъде да ги намериш… искаш ли майка ми да се заеме с това?
— Е-е… мисля, че предпочитам сам да ги избера. Тя ще го направи прекалено правилно и прилично, ако използвам думите на сержант Ботари.
— Добре. Избери ги сам, иначе ще помоля майка ми. Как ти звучи тази заплаха?
— Страшно.
— Тогава действай.
— Не смяташ ли, че мога да мина и само с един човек? Някой, който да прави всичко: да шофира, да готви…
Иван изсумтя.
— …да тича след тебе, и да те кара да си пиеш гадните лекарства ли? За тази цел по-добре да наемеш Баба, който да ти намери жена. Защо не започнеш с шофьор и готвач и после да продължиш?
Майлс уморено сбърчи лице.
— Виж — настояваше Иван. — Ти си ворски лорд и живееш във Ворбар Султана, дявол да го вземе! Този град ни принадлежи. Живей като вор! Поне веднъж се забавлявай, за разнообразие!
— Иване, ти какво, да не си се побъркал?
— В замъка Воркосиган ти не си гостенин, Майлс. Ти си единствен наследник на този род или поне беше такъв преди появяването на Марк, а той има свое лично богатство. Поне разшири възможностите си! Докато си работил при Илян, те са били толкова малко. А напоследък може да се каже, че все едно не си живял въобще.
„Това е самата истина. Пълноценен живот живееше Нейсмит.“ Но сега Нейсмит е мъртъв — в крайна сметка беше убит от онази иглена граната на Архипелага Джаксън, макар че окончателното осъзнаване на този факт бе отнело цяла година.
Майлс беше чел за мутанти, сиамски близнаци, със сраснали тела. Понякога се случваше нещо ужасно — единият умираше пръв, а втория оставяше свързан с труп в продължение на часове или дни, докато не умреше на свой ред. Лорд Воркосиган и адмирал Нейсмит, сиамските близнаци. „Повече не искам да мисля за това. Въобще за нищо не искам да мисля.“