— Оценявам жеста, Грегор, но струва ли си да оставам?
— Там ще бъде някой, с който искам да се срещнеш. По-точно, който искам да прецениш.
„Нима все още цени моето мнение?“
— Напоследък преценката ми е нещо, с което не мога да се хваля дори в писмата до дома.
— Ммм… като стана дума за това… съобщи ли вече на родителите си?
— Не — отвърна Майлс и предпазливо попита: — А ти?
— Не…
За миг настъпи мрачно мълчание.
— Това е твое задължение — накрая твърдо каза императорът.
— Не отричам.
— Погрижи се за лечението си колкото се може по-бързо, Майлс. Ако се наложи, готов съм да направя това императорска заповед.
— Няма да се наложи… сир.
— Добре. — Грегор се изправи. Майлс по неволя също се надигна.
Бяха по средата на пътя до вратата, когато Майлс успя да промълви тихо:
— Грегор?
— Да?
— Извинявай.
Грегор помълча, после отвърна с кратко кимване. И те заедно продължиха нататък.
На поляна в Южната градина, сред дървета и цъфтящи храсти, под муселинов навес бе наредена маса за четирима. Времето беше приятно, есенното слънце оцветяваше със светли петна навеса, под който, благодарение на лекия ветрец, беше съвсем прохладно. Шумът на града бе приглушен и далечен, сякаш градината беше потънала в сън. Леко обезпокоен, Майлс седна отляво на Грегор, обгръщайки с поглед цялата композиция. „Разбира се, не мен иска да почете по този начин, нали? Това сега би било насмешка…“ С махване на ръка Грегор отпрати загрижения ливреен прислужник, който се приближи да им предложи предобедни аперитиви. Явно очакваха някого.
Просветлението пристигна заедно с лейди Алис Ворпатрил, облечена в безупречния ежедневен стил на ворска жена: със синьо болеро и пола, поръбена със сребро, което сякаш подчертаваше — нарочно? — сребристите нишки в тъмната й коса. Тя водеше със себе си доктор Лайза Тоскана, облечена в стилен и изящен комарски костюм — панталони и сако. Прислужниците се разтичаха да помогнат на дамите да се настанят, после отново дискретно се оттеглиха.
— Добър ден, доктор Тоскана — каза Майлс, когато всички започнаха да се поздравяват един друг. — Ето, че отново се срещаме. Значи това е второто ви посещение в двореца?
— Четвъртото — усмихна се тя. — Миналата седмица Грегор много любезно ме покани на делови обяд с министър Ракоци и неколцина от неговия екип, където имах възможност да представя някои възгледи на моя синдикат. А после бях на официален прием в чест на пенсионирани областни офицери, и там беше просто очарователно!
„Грегор?…“ Майлс погледна Алис Ворпатрил, която седеше от лявата му страна. Тя му отговори с изключително любезен поглед.
Прислугата започна да поднася обяда и разговорът започна с — нищо чудно — банални забележки за Комар. Но почти веднага беседата направи пълен завой, когато Грегор и Лайза започнаха да сравняват семейните и детските си впечатления. И двамата се оказаха единствени деца в семейството — факт, който те изглежда намериха за взаимно увлекателен и достоен за по-подробен сравнителен анализ. Майлс имаше силното чувство, че присъства на втората серия, или по-точно на четвъртата, от дълъг сериал. Изглежда, собствената му роля в разговора се ограничаваше до утвърдителното „ъхъ“ по повод събития, които едва си спомняше. Алис, обикновено бъбрива, също говореше почти толкова малко.
Грегор полагаше всички усилия да предразположи Лайза, но тя се държеше твърдо и упорито настояваше да получава равностойна информация за всеки факт от своето минало. Майлс никога през живота си не бе чувал императора да говори толкова много.
Когато поднесоха сметановата торта плюс пет вида кафе и чай, по избор, Грегор срамежливо каза:
— Лайза, организирах за вас малка изненада. — Той направи незабележимо движение с ръка под масата — явно предварително уговорен сигнал, който внимателно чакащия ливреен слуга незабавно улови и веднага изчезна зад декоративните храсти. — Споменахте, че сте виждали кон само на видео. Конят — това е един вид символ на вор, и аз помислих, че ще ви хареса да пояздите.
При тези думи отново се появи същият прислужник, водещ за поводите най-великолепната малка бяла кобила, която Майлс беше виждал през живота си; даже дядовите му конюшни със скъпи чистокръвни бегачи не правеха изключение. Големи очи, изящни крака… Копитата полирани до блестящ черен цвят. В дългата сребриста грива и струящата опашка бяха вплетени алени панделки, в тон със седлото в същия цвят, да не говорим за плетените алени поводи, прикрепени към позлатена юзда.